Гласът на ловеца

Ловувайте със сърцето си!

Два дни обмислях, дали да дам гласност на този случай, но болката и скръбта са непреодолими, за това се реших да споделя с Вас и с надежда за промяна. Селото ни се гордее с ловната дружинка, която е с над 100 годишна история, доказала се във времето със своите истински ловци и ненадминати трофеи. Адмирации към всички тях! Но не мога да кажа същото за другия тип ловец, т. нар. Мръвчар...

още

Начало » Интервю на... » ЛОВЪТ Е ГРИЖА И ОТГОВОРНОСТ към ловците, природата и България

ЛОВЪТ Е ГРИЖА И ОТГОВОРНОСТ към ловците, природата и България

vater Публикувана от vater | 09.10.2012
0 коментара | публикувай коментар
Принтирай Изпрати на приятел

ЛОВЪТ Е ГРИЖА И ОТГОВОРНОСТ към ловците, природата и България

По повод 125 годишнината на Пловдивското ловно-рибарско дружество “Сокол” с неговия председател доц. д-р Васил ПАНИЦА се срещна и разговаря Йото ПАЦОВ

- Д-р Паница, Вие носите известна фамилия и сте наследник на хора, които са оставили сериозна следа в българската история. Какво Ви дава това днес като личност, като лекар, като ловец?

- Връзката ми с моите родственици отпреди век, век и половина едва ли ми дава нещо пряко, освен едно име, което трябва да се защитава. Винаги, през целия си съзнателен живот съм защитавал това име, като съм отстоявал определени принципи, което е важното, а не интереси. И във всички позиции, в които съм бил, мисля, че съм отстоявал и отстоявам определени принципи и мисля, че съм издържал на много изпитания през това време.
А фамилията ни е интересна и странна, и е от около преди 3 века, някъде от края на 17-то столетие. Тогава имало обичай на сватба гостите да се обикалят с една паница вино и всеки да пие от паницата поред. Да, обаче един от прадедите ми бил малко по-гнуслив, и затова винаги си носел в пояса собствена паница и карал да му сипват само в нея да пие. И оттам името тръгнало като прякор и досега си е останало така. Само по време на руско-турската война един от нашите родственици се прекръстил на Купов. Това е гръцкият вариант на Паница – Купов. И остава в историята с тази фамилия - това е прословутият мичман I ранг Георги Купов, който торпилира турския крайцер „Хамидие” като капитан на торпедоносеца „Дръзки”. Той също е мой родственик, само че се казва Купов, не Паница.

- За нашите читатели без съмнение ще е любопитно да научат повече за Вашия жизнен път?

- Роден съм в Пловдив през 1947 г. и там завърших средното и висшето си образование. Попаднах на много истински и стабилни учители и професори, каквито за съжаление вече не виждам в университетите. Това беше периодът 1965-1971 г. Хора от голяма класа, повечето от тях след това се преместиха в Софийския медицински институт и преподаваха тук до пенсионирането и всъщност до кончината си. Аз съм много доволен, че имах тези учители и това ми дава повод да припомня нещо за нашето образование – тема, която едва ли е във връзка с интервюто. Преди двайсетина година бях на един конгрес в Израел по сърдечна електростимулация. Там се видях с националния хирург на Израел Морис Леви, който е с български произход, роден е в Русе, и завършва медицина тук, в България, през 1954 г. при старите професори. После се премества в Израел, след това заминава на специализация в Съединените щати. Тамошните професори, като виждат каква е подготовката му, го питат - „Кажете къде сте завършили медицина, да пращаме и нашите деца да учат там.”. Това е медицинското образование през 1954 г. в България...

- Какво Ви насочи към лова, доц. Паница – защото мнозина смятат за несъвместима Вашата хуманна лекарска професия с подобно занятие? Макар че, както сме си говорили и друг път, ловът очевидно е занятие, което ни връща към ценностите, към истинските неща в живота?

- Разбира се! При всички положения ловът е занятие, в никакъв случай не е хоби. Ловът е първата професия на човека, и при това човекът е станал човек благодарение на лова! Така че в ловците, които имат тази страст, има нещо атавистично, останало от пра-пра-прадедите ни отпреди много векове, когато съществуването на хората е било в пряка зависимост от умението им да ловуват. Сега всичко това вече има друг характер - на отдих, на отпускане, но въпреки всичко има нещо останало от древните времена.

- Атавистичното ядро си остава, и аз мисля така. А как дойде при Вас тази страст?

- В моя род дядо ми беше много запален ловец. Дълги години е ловувал, има дипломи за расови кучета от 1922 и 1924 г. от Варна. Баща ми също беше много запален ловец, състезател, член на нашия отбор, национален шампион по ловна стрелба в края на 30-те години. Той ме водеше на лов, той ми подари първата въздушна пушка, когато бях на 7 години, и си спомням, че спях с нея. Така че при мен това е наследствена традиция. Вкъщи имам документи, които говорят за това, че и прадядо ми е бил ловец, за дядо ми казах, баща ми също беше ловец. Всички те бяха хора, които ловуваха, за да са сред природата, а не поради някакви други страсти. Това бе и определен вид соцална функция. Може би оттам е тръгнало всичко и при мен – те още от малък ме водеха на лов, аз гледах и се запалих от ранни години.

- И постепенно превърнахте лова почти в своя втора професия?

- Да, особено след като видях, че след 1990 г. някои работи не вървят, или по-скоро трудно вървят. Ние като най-голямото от седемдесет години насам дружество в страната стигнахме до положение да нямаме ловен дом в началото на 90-те години. Вярно, беше направено много за съседните градове, примерно много хубав ловен дом направиха в Пазарджик, в Карлово, но в Пловдив нямаше. Това най вече ме ангажира в началото – да направя някакъв дом на пловдивските ловци, защото ние беквално се скитахме доттогава. Аз поне от 1967 г., откакто съм ловец, знам три места, които всъщност бяха бараки, в които се подслоняваше това дружество, и не смятах това за естествено с неуговия голям капацитет. Та така започнах – с меракът да направим ловен дом. И стана много бързо.

- Очевидно в пътя си на ловец Вие постигагате не само онези успехи, които съпровождат всеки, който е взел пушката и е излязъл на полето. Защото не е случайно това, че сте ръководител на най-голямото ловно-рибарско сдружение в България и сте член на Управителния съвет на Националното сдружение... А както е известно вече на всички, управлението на лова в България е много трудна дейност?

- Наистина е трудна дейност. Но аз винаги - и преди промените у нас, и след тях - съм бил, така да се каже, общественик. Преди промените бях в отбора на Пловдив по стрелба „Трап”. Винаги съм контактувал с ръководствата на ловно-рибарските дружества в окръжния ловно-рибарски съюз, така че не бе изненада, че към кря на 80-те години се включих в настоятелството на нашето дружество и десетина години набирах стаж като негов член. Така се казваше тогава, сега са управителни съвети. През 1996 г. ме избраха за председател на нашето дружество в Пловдив, което впоследствие бе преименувано на Ловно-рибарско сдружение „Сокол” – Пловдив. Избрахме това име не защото искаме да се унифицираме, а защото името „Сокол” демонстрира единството на нашата организация, а като зная колко крехки са възможностите на българите да работят в екип, винаги съм ратувал за това да станем малко повече японци. Защото целият успех на японците се дължи на това, че тези хора могат да работят в екип. Така че това е опит да направя нещо, за да работим в екип в Пловдив, след това да направя нещо да работим в екип на национално ниво. След това в периода 1996 г. – 2000 г. бях член на настоятелството на Националното сдружение...

- Сега вече мнозина ви завиждат, че Вие ръководите една стройна и действена организация, че ловците ви уважават, че ловът в в сдружението се практикува в пълно съответствие със закона. На какво се дължи това, че Вие успяхте да обедините, да сплотите, да мотивирате хилядите ловци от Пловдивското дружество?

- Винаги съм твърдял, че всички сме равни помежду си като ловци и трябва да бъдем равни и пред закона и затова винаги съм изисквал от председателите на дружинки през тези почти 16 години да спазват точно всичко, което е записано в Закона за лова и опазване на дивеча и в правилника за неговото приложение. И освен това – в Пловдивското дружество винаги е имало много добри председатели – много кадърни хора и много отдадени на каузата на ловното движение. Може би там е разковничето на успеха.

- Забелязал съм, че когато говорите за успехи Вие винаги имате предвид ловно-стопанските мероприятия за разселване на дивеч, подхранване, опазване, разширяване на материалната база на дружеството, и едва на последно място – резултатите от лова?

 - Обяснимо е, тъй като при нас ловецът отдавна вече не е само консуматор, а стопанин на дивеча и в голяма степен – на дивата природа. Ние например през последните години започнахме да развъждаме интензивно яребици, тъй като нашата територия е много подходяща за развъждането именно на тези птици, и затова стигнахме до много добри резултати – да разселваме по 5 – 6 хиляди птици годишно. Резултатите са отлични. Разбира се, през последната зима имахме известен отпад, много неблагоприятни бяха условията, но нашите хора и в тази сурова обстановка направиха необходимото, хвърлиха по полето над 35 тона фураж. Ясно е обаче, че дебелата снежна покривка и силните студове създадоха проблем при яребиците, но ще видим размерите му едва след като се прибере реколтата, когато започнат първите излети. Обичайно даваме на дружинките по четири излета на яребица, сега ги намалихме с един, но повечето председатели имат готовност още след първия или най-много след втория излет ако видят, че са редуцирани яребиците – да спрат, и това ще стане.

- Такова нещо се случва и при зайците, доколкото знам – председателите на дружинки и самите ловци ограничават ловуването и така позволяват на популацията да се увеличи и да стигне оптималната си численост.

- Така е. Тези 200 заека, които разселихме преди три години, имаха много сериозен ефект,    но, разбира се, най-вече там, кадето има подходящи местобитания. Имаме няколко села, землищата на които гъмжат от зайци в момента, стопаните се оплакват от щетите, които нанасят, подават жалби до кметствата, до нас...  Това, казано на шега, в известен смисъл за нас е добро. Но има и села, където зайците са малко, главно поради това, че там работят арендатори, които сеят само жито. Така след прибирането на житото всичко се оголва, заекът няма никаква хранителна база. А където има разнообразни култури, зеленчукови и овощни насаждания редом със зърнените, там нещата са различни.

- Очевидно на много места у нас липсва диалог по въпросите на дивеча между земеделските производители и ловците?

- Да. Спомням си когато бях в Брюксел, там на една от сесиите на FАСЕ беше поканен председателят на Европейската асоциация на собствениците на земи, т.е. те обсъждаха и този проблем. Този французин беше много благосклонно настроен да изслуша проблемите на ловците и да създаде условия хората, които владеят земите, да постигнат разбирателство с ловците по отношение дивечовите популации. Този проблем вече стои и у нас. И трябва да го разрешим в недалечното бъдеще.

- Защита на интересите и на едните, и на другине трябва да се съгласува по оптимален начин.

- Да. Наложително е собствениците и арендаторите на земи да участват в обсъжданеато на тези проблеми и да стигнем заедно до решаването им, защото е много важен. Състоянието на пътищата между нивите също трябва да се обсъжда, на много места те се изорават, пали се растителността по каналите, стърнищата, има и много други проблеми. Това са нови обстоятелства, и породените от тях проблеми трябва да се рашават с добра воля и сътрудничество.

- Вие сте бил дълго време в Парламента и българските ловци са свидетели на това, как отстоявате техните интереси в законодателния орган на България. Защо се създава усещането, че много от важните проблеми на лова в България се пренебрегват?

- Защото е нужен диалог за решаването им. Това не може да стане с разпореждания, въпреки че по отношение изораването на съществуващите пътища е наложително да има ограничителна мярка. Има закон, който забранява паленето на стърнища, но той поголовно не се спазва. Тези неща трябва да се канализират. Затова е нужно най-вече разбирателство между арендаторите и ловците, но постигането му е много труден процес.

- А защо от доста време насам сме свидетели на това, че като че ли се къса вразката между държавните органи, които осъществяват ловната политика на страната, и ловно-рибарските сдружения? При вас как е?

- Имаме значителни проблеми, част от които се рашават, част от които не са решени. Продължаваме диалогът си с държавните органи, понякога намираме разбиране, понякога няма никакъв отклик от тяхна страна. Например – не е възможгно човек, който е наел ловно стопанство, да сее дивечовна нива в територията на дружинка, да слага там фургон, който да играе ролята на чакало, и държавният орган да мълчи. Няколко пъти говорихме с отговорните фактори, резултат до момента – никакъв.

- А капаните, с които арендаторите на ловни стопанства ловят дивеч на територията на дружинките?

- За капаните също сигнализирахме, част от тях бяха премахнати, но едва след като представихме маса документи, в това число и снимки на самите капани, GPS локации и др. Едва тогава ги премахнаха, въпреки че и преди това бе очевидно, че са поставени в нарушение на закона. Не мога обаче да кажа, че подобна дейност се поощрява от държавата в ущърб на дружинките, защото държавата има интерес да се спазват законите. Разбира се, има арендатори на ловни стопанства, с които сме в добри отношения и работим в сътрудничество, но има и други...

- В някои сдружения в България има прекъсване на връзката между ръководството на сдруженията и отделните дружинки. Тук, при вас, не е така. Как се постига това и какво е необходимо за такова взаимодействие?

- Това е абсолютно необходимо за нормалното развитие и просперитета на едно сдружение. Много важно условие! При нас, слава Богу, имаме много тесен контакт с всичките дружини. Това ни коства много време – и на мен, и на управителя на сдружението, и на ловния специалист, но си заслужава, тъй като има резултат. Няма седмица, в която аз например да не съм посетил една или две дружинки минимум. И то не само на лов, а просто да ги видя какво правят, какви са им проблемите, от какво имат нужда. Те разбират тази загриженост и отговярат с много добре изразена солидарност с целите на сдружението и работят за тези цели. Да, има резултат, но трябва много тесен контакт и постоянно внимание към техните проблеми. Всеки ден много от тях са в сдружението, така че контактите са взаимни и непрекъснати.

- И така – 125 години?

- Да, една знакова дата. Не вярвам да има много неправителствени организации със 125-годишна история. Слава Богу, нашият пример доказва, че една такава организация може да съществува толкова дълго време, да се развива и да просперира.

Абонамент за бюлетин