“........Основните принципи, от които се ръководи ловният стопанин при развъждане на дивеча в заградени площи в зависимост от целта са да осигури колкото може повече площ на едно животно, като държи сметка и за разходите, които ще се направят. Общо взето, развъждането на дивеч в оградени площи струва скъпо и трябва да се използва, само когато е необходимо. Освен това устойчивостта на дивеча срещу болести в оградените площи е по-малка и независимо, че лечението му тук е по-лесно, вероятността от появата на масови заболявания е по-голяма.” (Н.Ботев, И.Колев, Н.Нинов, Ц. Цветков)

Смятам, че този цитат е един добър увод за темата, която ще бъде разгледана в настоящия материал. Доста промени настъпиха през последните години по отношение на стопанисването на дивеча, стопанисващите го, собствеността на земята, върху която се стопанисва, както и по отношение на екологията му. Това води след себе си редица въпроси за разрешаване, по-високи изисквания за правилното стопанисване и финансова ефективност при отглеждането на дивеча.

По отношение на литературата по темата, специално за развъждането на дивеч в заградени територии в България, тя е сравнително малко и от малцина автори, основана изцяло на практическия опит натрупан през годините. Това се дължи на факта, че проучванията в тази област са трудни и отнемат десетки години многоцелеви наблюдения, следейки редица показатели, както и необходимостта от добра финансова основа.

Дивечът по своята същност е национално богатство и затова на него трябва да се гледа в национален мащаб. Общата рамка за неговото стопанисване се изгражда на първо място от природните дадености и възможности на страната, и на второ място от желанията на българския ловец. С увеличаване на броя на ловците през последните години се увеличават и потребностите от повече дивеч. За да се задоволят тези потребности, може да се работи и в двете насоки, както по отношение интензивното стопанисване в заградените територии с цел увеличаване на запасите от дивеч, така и върху желанията, морала и възпитанието в ловни традиции на българския ловец. Разбира се, за второто направление има още много какво да се желае и да се направи. На него не се обръща внимание, а аз мисля, че това трябва да е основен приоритет на националната ловна стратегия. От голяма значение е какво бихме искали да ползваме. Крайната цел е намирането на баланс между ползването на дивеча и естествения прираст и производството му.

По отношение на интензивното стопанисване на дивеча в заградени територии може да се напишат няколко неща, които ги няма в законите, правилниците, наредбите, учебниците, ръководствата и литературата по темата:

На първо място - площта, дължината на оградната мрежа и броя на заградените територии. Те трябва да са от основно значение при определяне на основната рамка в национален мащаб, независимо чия собственост са, кой ги стопанисва и чия е собствеността на земята под тях. Оптималното отношение между тези три показателя (площ, дължина на оградната мрежа и брой на загражденията) води като цяло до по-голяма икономическа ефективност за страната още преди да е определен вида дивеч, който ще се отглежда в тях. По-малките заградени площи водят до увеличение на дължината на оградната мрежа. Това увеличава разходите при изграждането като материали, повторно при ремонтите и подмяната след години. Увеличава времето, разходите и човешкия ресурс при обход, охрана и други дейности по поддръжка на загражденията. Един пример: Ако имаме около 50 бр. заградени територии с площ до 250 ха. - обща такава около 7000 ха. и обща дължина на оградната мрежа около 270 км., същата тази обща площ, ако бъде една заградена територия ще са необходими за нейното ограждане около 35 километра - 7 пъти по-малко оградна мрежа и около 40 пъти по-малко персонал за нейното обслужване. Разбира се, това са двете крайности, когато имаме много на брой малки огради и когато имаме една за същата площ. Съоръжение за интензивно стопанисване на един от видовете (дива свиня, сърна, благороден елен и елен лопатар) с площ над 15 000 ха. би имало значителна икономическа ефективност, независимо от общо приетото виждане, че площта на БИСД за едър дивеч може да бъде от 200 до 1000 ха. в зависимост от вида. Площта на такава заградена територия е 0,016% от територията на страната, а отстрелът примерно за дива свиня може да достигне над 10% от общия годишен отстрел на дива свиня за страната. Ловът в такава заградена територия по-нищо не би трябвало да се различава от този в естествени условия.

Правилното проектиране на комплекса от заградени територии като цяло за страната трябва да се ръководи от принципа: от общото към частното. Това може да се получи, ако се намери допустимото раздробяване на по-малки заградени територии спрямо тяхната общата площ. Същото важи за дължината на оградната мрежа: ако приемем, че общата площ на заградените територии например е около 40 000 ха., равняващи се на приблизителна площ 0,4% от територията на страната, то за да заградим такава площ са необходими около 80 км. оградна мрежа. При раздробяването на по-малки заградени територии се увеличава и общата дължина на оградната мрежа. Допустимо увеличение на общата дължина при раздробяването на по-малки заграждения не трябва да е повече от 4 до 5 пъти. Следователно в посочения пример с обща дължина на оградната мрежа от 80 км. може да се увеличи до 320 максимум 400 км. След като е установено каква численост трябва да има от даден вид дивеч съобразно желанията на ловците от една страна и от друга - естествените възможности за възпроизводство на дивеча в естествените му местообитания, бройката, която не достига, трябва да бъде произведена в заградени територии. Ако след направените проекти на бази за интензивно стопанисване на дивеч се вижда, че съответната численост от даден вид дивеч не може да бъде достигната, дори и при интензивно производство, то тогава се променят желанията на ловците. Ползването не трябва да превишава прираста на даден вид дивеч. Аналогично на това, че в заградена територия и интензивно стопанисване се завишава в пъти броя на дивеча от допустимия запас, за ловците важи същото. За много ловци, практикуващи лов само в заградени територии, може например да отпадне изискването за ловна площ на ловец.

На второ място – броя и вида дивеч отглеждани на единица площ в заградени територии.
“...При развъждане на дивеч в заградени територии стопанистващите дивеча са длъжни да го отглеждат при гъстота, близка или равна на биологично допустимата за съответния вид, определена с Наредба № 6 от 2004 г. за устройство на горите и земите от горския фонд и на ловностопанските райони в Република България.

За водене на интензивно ловно стопанство и получаване на максимален икономически ефект в оградените площи дивечът се отглежда в запаси, близки или равни на био¬логично пределните, като стопанският коефициент спрямо допустимия запас при отглеждане на свобода в този район се приема от 10 до 20. Максималните граници, в които може да варира в зависимост от вида дивеч, е в рамките от 2 (напр. бл. елен) до 50 (напр. дива свиня, елен лопатар). Размерът на оградената площ се отразява върху стопанския коефициент в обратно пропорционална зависимост.” (Ал. Обретенов 2010)

В базите за интензивно стопанисване на дивеча допустимите запаси съгласно Наредба № 11 от 2005 се завишават спрямо запасите, определени в съответните за вида дивеч бонитетни таблици както следва:

за благородния елен - с коефициент до 3;
за елена лопатар - с коефициент до 10;
за муфлона - с коефициент до 10;
за дивата свиня - с коефициент до 10.

Независимо от написаното по-горе, смятам, че не трябва да се завишават запасите в заградени територии с повече от коефициент 3, максимум 4, за видовете (благороден елен, елен лопатар, сърна, муфлон и дива свиня), въпреки доказаната на практика и теория различна поносимост на сгъстяване в заградени територии при тези видове дивеч.

инж. Лъчезар Бончев

Сп. Лов и Риболов 5/2010