В тази съвсем ранна пролет решавам да обходя района и да поогледам за хищник. Това е преди да се появят малките и смятам, че делото ми ще е за добро. В началото на съботното утро тръгвам през студената мъгла нагоре към тъмнеещите габри, като определям гласовете на горските птици, които се отъркват в слуха ми. Някъде към изток от синевата се обажда кукувица, а тишината като че ли обви гласът й ! По – нататък чувам крясък на кълвач и поредицата от неразличими удари, сойка уведомява гората за идването ми. Всъщност нагазвам в едно дере, което се явява пряк път към по-високи поляни в тази част на балкана, при което очаквано обувките ми започват да хрупат в ледената корица на останал сняг в сенките. Изкачването е по дивечова пътечка , която се вие по нишката на най-лесните наклончета. Пътьом съзирам дирите на заек движил се спокойно – веднъж към гьолчето в дъното на долчето и втори път обратно към поляните нейде отгоре ми. В същност клепчото е извадил късмет – на около двадесетина метра по пътечката ясно личат и дирките на лисица, която явно внимателно е пристъпвала надолу...и си го представям как тялото й е застинало изпънато вслушано в звуците от към ниското. Но съм в грешка – в страни на около метър от пътечката виждам няколко пера и пухчета и ми идва наум, че не заека е извадил късмет, а някое пиле е пропуснало шанса си да оживее...такива работи. Когато стигам края на дола стъпвам на стар горски път и сядам на паднало дърво да почина. В едната посока пътят си води някъде надолу към рампа за складиране на дърва, а в другата посока опира до свлачище – естествено пропадане на огромни скални късове. Ако продължа нагоре щях да се издигна на билото и оттам можех да си избера подходяща позиция на две направени от дружинката чакала, където да прекарам деня и да поостана до късно. Но кракът ме наболва от известно време и се чудя какво да правя, когато ми хрумва нещо друго. Както писах вече горския път опира до свлачище, но не винаги е било така. Началото му е в отдавна пустееща махала. След пропадането на скалите махаличката беше откъсната от селото. И от никъде не можеше да се мине с превоз. Така хората трябваше да се прехвърлят пеш над стръмни оголени скали по тясна пътека, за да преминат. И понеже трудно се доставяше и храна, лекарства и помощ, хората за около две-три години си отидоха. Ала ги помнех от преди това. Бай Нино беше талисмана на махаличката. Той беше и мъжът покровител, и закрилник и доктор...него слушаха хората. Водеше ни в ловните излети и винаги можеше да научиш нещо за гората от него, винаги щеше да помогне и дойде на помощ. Иначе жилав и пъргав човек, като че ли издялан от кокал и камък, той умееше с кратки и властни жестове да разпореди всекиму какво да стори , а самия той се нагърбваше с най-далечните пусии, с влаченето и оправянето на дивеча и никога не го чух да изохка, да се оплаче или да се съжали. Имаше някаква драма в живота си, ала така и до края успях да разбера твърде малко от нея. Научих за това една съботна вечер, когато останах да спя в домът му, за да мога на следващия ден да съм бодър и налице от рано. Той обичаше да седи на каменна пейка облицована с дебела дървена талпа за седалка и също такова дърво за облегалка. До пейката се издигаше стар, много стар орех , като листата му бяха почти опадали вече, а и орехите почваха да падат. Страшно вкусни ядки имаше ... Вечерта след ловът седнахме в хладната есенна вечер, до неголям огън пред пейката и си говорехме за разни неща, докато опитвахме ланшната му преварка на сливова ракия и сушена козя пъстърма. Понеже ракията ми стържеше със сухото си налях и водичка от самотек хванат в месингов чучур набит в голям камък – как бе направено не зная! Стана въпрос за ореха. Бай Нино се смееше: „На времето беряхме орехите и ги предавахме в бояджийския цех – от тях правеха боя с която аргасваха шаяка – дрехите на войската – нали знаеш, че платът се изтърква и къса, ама боята остава! Не знам сега как става, но тази боя си е май от най-трайните. Но тя се прави от туй дърво – колко ли дрехи е боядисало, кой ли ги е носил, жив ли е...ама боята си стои и дървото също. Преди мен е порасло - кога ми е тежко сядам в дънера му и се облягам с гръб. И така седя докато ми мине! Може и ти да го пробваш.”

Аз точно тогава нямах нужда ама седнах...продължихме си приказката, а когато станах сякаш бях дете!
- Камъкът, дето седиш на него, от кога е? – го питам.
- Не знам момче, аз така го помня...трябва да е от много отдавна – баща ми е седял на него, дядо ми – не зная от кога е, но знам, че тук трябва да стои и той и тея талпи по него – те са от два клона на този орех – много сняг е имало едно време и са се счупили. Прадядо ми ги е направил и сложил тук – да не изстиваш кога седнеш. А и чучура пак моите хора са го правили – водата е от много високо хваната и все в камък върви!
- Ами ти бай Нино все тук ли живееш?
- Все тук! Къде да ходя – бях на война, работех долу из село. Децата изучих, натирих ги по градовете...ама все някой трябва да се върне от тях! Тая къща , дръвчетата, ореха, водата, камъка – те може и да останат без хора, ама хората без тях не могат. За това има казват вечници – и ореха и къпината боядисва, и камъкът държи хладно и дървото държи и топло и спомена за миналото. Без тях за къде сме...
- А що си все намръщен ?
- Ти тук вълк виждал ли си? – пита ме той.
- Не съм и не се е чуло!
- Няма и да се чуе – преди години имаше по тези баири, но не посягаха към добитъка. Но една зима бяха дошли влашки от полето. Влезли в горната кошара де спеше брат ми и натиснали овцете. Той тръгнал да ги гони ама го нахапаха. Хвана болест – зараза някаква и умря в мъки...страшни болки, момче! После ги погнах и един не остана за цяр. То пък тръгна друга болест от една леш по свинете. Ни така – ни така! Ама от онези времена и до сега можеш да ходиш в планината ей тъй без нищо – гъби да береш, малини, къпини – и да не те е страх.
Погледа му беше сив, видът – като на камък – и ако не знаеш, че е човек нямаше да го различиш на огнените отражения! После добави:
- Пък може и да не бях прав...знам ли!
И наистина не бяхме виждали друго освен лисица тогава! Ала махаличката опустя, бай Нино беше последния човек, който остана в призрачната сянка и така и не разбрахме кога го бяха намерили коленичил под ореха завинаги! Бяха разбрали по кучето му, което виело цял ден отгоре в скалите!

Прехвърлих се по скалистата пътека и бавно продължих към закътаната махаличка. Каква пустота само усещах – тук птичките не се чуваха, а мястото беше като в приказка – тихо и призрачно. Гората вече поглъщаше дворчетата и къщичките и надеждата на бай Нино като, че ли вече си беше отишла с него. Седнах на едно ръдче над къщите, извадих бинокъла и се загледах. Тихо, пусто , мъртво! Но ми се стори, че нещо шавна там долу. Вгледах се точно накъм ореха и портичката му. Нямаше никой разбира се – може би се беше появил лек повей, който накара шумките да се раздвижат. И все пак...там имаше нещо. О да – беше животно! Свалих внимателно карабината и я подпрях на коляното си. Прицела беше от новите, мощен и с ясен образ и затърсих в онази посока. Приличаше на рошаво куче – можеше и да е скитащо. Но тези форми не можеш да сбъркаш – беше вълк – по-скоро вълчица. Вървеше леко на към ореха, но когато достигна на десетина метра спря, сви уши, прибра опашката си между задните крака и плахо запристъпва покрай каменната пейка. Подмина я бързо и сви някъде зад ореха. Имах време да я огледам – мисля, че наскоро беше родила и реших, че е време да я навестя. После спрях...сетих се за думите на бай Нино : „Вечниците са живи само когато до тях има живот”!

Връщайки се по стария път си мислех – сигурно духът му ще да е бил още там, иначе защо вълчицата се сви...пък може и да не е бил прав – знам ли!

Анелин Плевен