Във филмите на професионалния ловец Марк Съливан нападащ бивол пада повален право в краката на ловеца от точно произведения изстрел. Някои се ужасяват от среща с такова голямо свирепо животно. Но на много хора им се иска да изпитат подобна тръпка. За разлика от романтичните представи професионалният ловец се стреми да избягва опасностите, а не да ги търси. Понякога и на професионалистите, и на любителите им се налага да реагират в екстремна ситуация по време на лов. Някои сами си търсят белята, а други просто са попаднали на грешното място в грешния момент.
Имаше един емблематичен случай, в който човек отстреля освирепял глиган в Лакатник. Животното причини смъртта на един човек и нарани сериозно трима. Това поведение обаче бе провокирано. В 90% от случаите, в които животното напада, вина за това имат хората. Не става дума само за ловци, но и за туристи, селски стопани, които имат съприкосновение с дивата природа.
Понякога и дребни животни се държат агресивно, например язовецът, лисицата, чакалът. Преди 15 години две деца, братче и сестриче, са нападнати от глутница чакали (те рядко ходят на големи глутници, обикновено се движат по двойки). Сестричето е свирепо нахапано, но успява да се качи на дърво и да се спаси. А братчето е направо разкъсано и умира. Оттогава съм натрупал ненавист към чакалите. Сега ги изтребвам, без да ми е жал, и успявам да редуцирам тяхната популация с 60-70 бройки годишно.
Самият аз съм изпитвал доста пъти нападенията на животни – глигани, подивели кучета, намибийска плюеща кобра, хипопотам, леопард, дори и невинна на вид антилопа. Една орикс антилопа може да бъде доста агресивна, когато е ранена и бъде доближена от човек. Навремето слушах интервю с един от моите любими автори, разказвачи и ментори – Питър Капстик. Той каза: „Няма безобидни животни освен някои малки птички. Всяко животно, притиснато от обстоятелствата и от намесата на хората, може да се окаже сериозен противник!”. В моя офис пазя трофей на антилопа орикс. На вид орикс е елегантна и грациозна, но рогата й са между 80-100 см и притежават остротата на рапира. Дебелият врат, който крепи тези рога, е мускул, който може прониже противника си с такава сила и скорост, че да нанесе удар и рогата да убият дори свиреп хищник като лъва или хиената. Ето защо човек не трябва да подхожда лекомислено и при среща с наглед не особено опасни животни.
Глиганът дебне от засада!
Едно от последните ми приключения беше на лов за диви свине с мой клиент, въоръжен с лък. От 30 м той успя да уцели глиган, но стрелата мина твърде ниско и не порази сериозно белите дробове и сърцето - премина периферно през белия дроб и излезе откъм хълбока, което нанесе рана със силна кръвозагуба. Прасето побягна, но оставяше видима кървава следа, така че не беше трудно да се следва. Етиката на ловеца изисква да догони раненото животно и да го отърве от мъките, които му е причинил. Така и месото, и трофеят няма да се похабят, а и няма да остане ранено животно, което да нападне случаен, неподозиращ нищо човек.
Правилото, когато животното е ранено, изисква преследването му да започне чак след 20-30 минути. Следата изстива, но пък животното се успокоява по-бързо и ляга да си почине. Тогава дистанцията на ловеца от смъртоносно раненото животно на практика се скъсява, а не се увеличава. Ако животното е уцелено смъртоносно, тези 20 минути ще са достатъчни да се успокои и да си умре. Когато то легне, адреналинът, който се отделя при раняването, се отлага и то не може да измине толкова голямо разстояние, както в състояние на стрес.
Много пъти ми се е налагало да тръгвам след ранени животни, при това не малки животинки, а трофейни глигани, елени, мечки, които могат да отвърнат на удара. Бил съм наясно какви рискове поемам.
В случая, за който разказвам, успях да уталожа емоциите на моите приятели само за 10 минути и тръгнахме по следата. Вървяхме около половин час. Рядката гора премина в шубраци и накрая се налагаше да пълзим на четири крака. В един момент осъзнах, че не мога да продължа с якето и фотоапарата. Оставих ги на едно дърво, като маркирах мястото със своя GPS. Докато следваш ранено животно, си мислиш, че лесно може да се върнеш по следата. Но не е така. Случвало ми се е да загубя нещо в гората, оставяйки го лекомислено на някое място. (Един приятел си загуби така пушка за 8000 евро. Няколко часа я търсихме. Отказахме се и накрая късметът ни помогна да я открием съвсем случайно, облегната на едно дърво.)
Този път животното си беше намерило сигурно убежище. Беше 3-годишен глиган, около 100-килограмов, с малки остри зъбки. Не представляваше голям трофей. На тези глигани им казват каратисти. Те са изключително бързи, могат за реагират за части от секундата, нападат изневиделица, а зъбите им са толкова остри, че могат да разпорят бедрената артерия на човека и за 1-2 минути цялата му кръв да изтече оттам. Докато един голям трофеен глиган минава като торпила в едната посока, трудно повратлив е и от него по-лесно може да се отървеш.
В един момент гората приличаше на тунел, през който се движехме. Разбирах, че повече не трябва да следвам кървавата следа, колкото и примамливо тя да ме води в гъстака право към животното. Много често глиганите устройват засади в най-неудобното място. Както си върви, глиганът се обръща и застава отстрани на следата.
Когато наближихме най-гъстата част, си казах: „Ето тука бих причакал мъчителите си, ако съм ранен глиган...”. Това ми мина през главата за части от секундата, преди да реагирам. Отместих ловния си елек, хванах верния си револвер „Смит&Уесън” в калибър .357 магнум и в този момент чух изквичаването на глигана. Това беше сигнал, че ще нападне.
Моят клиент се движеше по кървата следа и носеше лъка си високо, оплетен в трънливите храсти, така че оръжието повече му пречеше, отколкото да му е от полза.
Аз се движех встрани на 2 м от следата и видях как прасето изскочи от храстите срещу него. Мернах само един силует, но рискувах и произведох три бързи изстрела във врата на животното. После то се насочи към мене и се успокоих. Колкото и страшно да изглежда атакуващо фронтално животно, то е лесна мишена. Ако си опитен, това е идеална възможност. Не се притесних. Имах надеждно оръжие. Успях със следващия изстрел да ударя животното между очите. Куршумът попадна в мозъка, прасето се сгромоляса и ме опръска с кръвта си. След мене вървеше трети човек с видеокамера, с която трябваше да заснеме целия лов. Но точно в този момент от притеснение той натиснал копчето и спрял записа, който е вървял през цялото време. От една страна ме беше яд, но от друга бях сигурен, че точно този момент няма как да бъде запечатан. Защото гъстакът беше толкова плътен, че в никакъв случай ситуацията не можеше да се види. Аз стрелях по силует, а не по животно. Но не мога да забравя емоцията, която изпитах тогава.
Оказа се, че трите куршума са попаднали през 2 см във врата на прасето и ако го бяхме оставили още 5 минути, то е щяло да си умре. Но като е усетило, че го преследват, животното справедливо е насочило своя гняв към нас.
Прасетата са масивни, с голямо тегло, самочувствие и раздразнителен характер и наистина са много опасни.
Как да надхитриш хипопотам?
С мой клиент ловувахме в Зимбабве. Той си беше направил списък със животни, чиито трофеи искаше да окачи на стената си. Сред тях беше и хипопотамът. Според статистиката той е най-смъртоносното африканско животно. Не слонът, не лъвът, не биволът, не леопардът, а хипопотамът. Изключително териториално животно, живеещо в един ареал, в който големият мъжкар се чувства цар. През деня хипопотамите са лесна плячка, защото стоят във водоемите и главите им се подават отгоре. Може да ги уцелиш без проблем от 50-100 м с качествено оръжие дори ако си стрелец от средно ниво. Но моят клиент беше ловец от висок клас, който разбира от истински лов и иска да изживее тази емоция. Като човек с морал той не желаеше просто да застреля, а да ловува хипопотам. Ето защо решихме да издебнем животно, когато е на брега.
Малко преди залез слънце хипопотамът напуска водоема, храни се цяла нощ и рано сутрин отново влиза във водата. Така че времето, през което можехме да реагираме, бе не повече от 20 минути преди залез и още толкова преди изгрев.
Нашите тракери наблюдаваха през деня един самец около 2.5-3 тона, преживял много битки с други мъжкари. Това си личеше по дълбоките белези по кожата на врата и хълбоците. И макар че нямаше харем, си беше извоювал правото да бъде пълновластен господар над този район. Решихме да го преследваме, но няколко дни той хитро ни се изплъзваше. Щом го чакахме от единия бряг на една голяма река, той излизаше от другия. Поставяхме от двете страни постове, за да проследим движението му. В крайна сметка влязохме в дирите му.
Една вечер последвахме прясно оставената от него следа. Беше се измъкнал само на 15 метра от мястото, където го чакахме. Заради високата тръстика нито го бяхме видели, нито го бяхме чули. Но един от тракерите бе отишъл по нужда и случайно се бе натъкнал на прясната следа. Тръгнахме по нея. Озовахме се изведнъж на зелена поляна, осеяна с ниски храстчета. В средата стоеше хипопотамът. Изненадата беше взаимна, но ловецът реагира бързо и стреля с 9,3-милиметровата карабина, пробивайки ниско сърцето на животното с 19-грамов куршум „TUG”. Това е куршум с предна мека част, която при удара с животното експандира, разтваря се и прави сериозно поразяване. А задната твърда част остава консолидирана и поддържа енергията, за да навлезе куршумът дълбоко. Този изстрел беше достатъчен да рани смъртоносно животното, но не и да го остави на място. Хипопотамът се обърна към нас, за да види кой си е позволил да го обезпокои. Разстоянието беше не повече от 15 метра. Вече беше паднал мрак и ние стреляхме по силует. Стрелях от ръка, без да мога да се прицеля добре, с двуцевна нарезна карабина нитроекспрес калибър .470 NE. Куршумът (32 грама със скорост 655 м/сек.) попадна високо в белия дроб и нанесе сериозен „шамар” на хипопотама, който тръгна да бяга. Стрелях втори път с напълно облечен куршум и счупих хълбока на животното. То падна зад един храст. Заобиколихме храста и от десетина метра ловецът направи още един изстрел, който се нарича „купа де грация” (изстрел на милосърдието), за да прекрати мъките на животното. Видяхме как то тупна на земята. Ловецът отиде да го провери с докосване на окото. Ако животното примигне, значи още е живо и се оставя да умре или с още един изстрел се довършва. По правило животното не трябва да се доближава фронтално, а отзад, защото така има време да се реагира, докато то прави маневри да се завърти и да нападне ловеца. Нямахме възможност да доближим хипопотама откъм гърба. Нашият професионален ловец го докосна по окото с 1,80-метрова двунога, която се използва за подпиране на оръжието при стрелба на по-голяма дистанция. Това, което последва, изненада всички ни. За щастие, аз имам полезния навик никога да не доближавам ранено животно, без да имам патрони в цевта. Ловецът също беше презаредил оръжието си, което говори за неговия професионализъм. Хипопотамът скочи от метър и половина. Животното, което смятахме за убито, само е било зашеметено от последния изстрел, който не бе попаднал в гръбначния стълб, а само бе „раздрусал” прешлените и бе предизвикал шок. Реално самецът нямаше други двигателни увреждания освен счупения заден десен крак. Това ни спаси тогава. От една страна исках да дам възможност на ловеца да доубие животното. Но от друга ситуацията беше критична. Само извиках: „Стреляй!” и без да чакам повече, произведох изстрел. Заедно с мене стреля и клиентът ми. Неговият изстрел попадна странично през бузата и нямаше как да стопира хипопотама. Моят куршум попадна по-ниско от линията на очите, в основата на носа. Така проектиран, мина през мозъка, счупи тилната кост и спря на ръба на кожата. Проникването на куршума беше само 60 см, но беше напълно достатъчно да повали хипопотама на място като „парен чук”. Отново настъпи прилив на адреналин у нас. Може би ние, ловците, търсим точно това – прилива на адреналин. Бяхме щастливи, защото се сдобихме с голям трофеен мъжкар.
И благородният елен може да убива!
Случвало ми се е да ни нападат и животни, на които не гледаш като на реална опасност. Но те също не трябва да се подценяват. Преди години в гр. Девин бе докаран от равнината млад елен за разплод. Елените биват два типа – равнинни и планински. Равнинните елени са с по-голяма маса, рогата им са по-тежки. Планинските пък са по-атлетични, но с по-малко тяло, а рогата им не са много големи. Затова се налага от време на време опресняване на кръвта. И така, от Черни Лом закарват един елен в Девин, кръщават го например Гошо и той става любимец на всички ловни надзиратели. Към него има специално отношение. Хранят го от ръка. Но този елен е диво животно, независимо че е допускал хора до себе си. В един момент се разгонва, хормоните надделяват и тогава той става друг. Гледачът се доближава, дава му ябълка, но еленът е ядосан и пръхти. Въпреки че е опитен горски, човекът се пресяга да потупа животното. В отговор еленът го нанизва на рогата си и го умъртвява. След това добутва тялото до едни храсти и го зарива с шума - явно осъзнава, че е направил нещо нередно. Оказва се, че дори животното, наречено благороден елен, също може да бъде опасен убиец.
Така се случва, ако човек не чете сигналите в поведението на животните, ако не спазва дистанция, ако нарушава личното им пространство. Особено опасни са женските, които имат малки – мечка, вълчица, слоница. Те могат да бъдат много агресивни и да създадат сериозни проблеми на човек, който не може да разчита „дивия” им език.
Когато бяхме деца, с братовчедка ми карахме шейни в гората край Княжево. В двора ни влизаха кошути и тук-там се появяваше и някой мъжкар. Един ден навлязох в лещака, за да си отрежа пръчка за лък. Там обаче един елен си бе оплел рогата. Видя, че сме малки деца, че не сме сериозен противник. Само наведе главата и тръгна към нас – едно изключително агресивно поведение, което никога няма да забравя. Ние се спуснахме с шейната. Еленът продължи да ни преследва. Не можа да ни настигне, може би защото не е искал друго, освен да ни прогони.
Човекът има вина за повечето опасни ситуации по време на лов. Защото или не може да разчита правилно "езика" на животните, или те не му оставят време да го разчете. А понякога си попаднал на грешното място в грешното време.
С мой клиент бяхме отишли на лов за сръндаци в Родопите преди 4 години. Наш водач беше добър професионален ловец и следотърсач, на който бях измислил прякора Зоркото око. Той наистина си го заслужаваше, защото винаги пръв забелязваше животното и можеше да определи не само пола, но и големината на трофея от разстояние, при което другите ловци ползват бинокъл.
За съжаление, сръндаци не се появиха този ден. Минаха няколко сърни, но етиката не позволява стрелба по женски животни. А и те не притежават трофей, от който да се възползва ловецът.
В един момент Зоркото око захърка и аз му направих видеоклип, за да се смеем по-късно.
Решихме, че е безпредметно да стоим на тази позиция. Тогава чух на два пъти шум от падане на камъни. Водачът ни реши, че това е следствие от валелия по-рано дъжд. Спуснахме се от платото по пътека, прокарана от дивите животни, която лъкатушеше през гора от габър. Натъкнахме на огромен камък. Между него и дерето имаше само малък проход с ширина около 60 см, през който можеше да се мине.
На 5-6 м от отвора Зоркото око видя нещо в дерето. Аз също забелязах да се мярка едно кафяво гръбче. Не беше нито сръндак, нито прасе, защото се измъкна безшумно. Оказа се, че Зоркото око беше видял две мечета и отстъпваше гърбом към отвора до скалата. А там се появи майката на мечетата - едро животно с хубава пролетна козина.
Мечката се изправи на задните крака и предупредително изрева няколко пъти, но това не беше онзи рев, който предвещава нападение, а казва: «Пази се, махни се от пътя ми!». Аз разбрах, че тя не иска да има конфликт с нас, а иска да ни предпази от грешката да я доближим, когато е с малките си.
В този момент се чудех кое е по-правилното - да извадя фотоапарата и да снимам, или да вдигна пушката, за да се предпазя, защото дистанцията беше само 5 м. А Зоркото око продължаваше да отстъпва гърбом към мечката, без да я вижда. Те бяха на разстояние 1 м един от друг, но ръба на скалата пречеше да се видят.
В този момент клиентът извика: «Пази се! Мечка!», а Зоркото око направи най-неправилното нещо в подобен момент - затича към нас. За части от секундата оръжието сякаш само се появи в ръцете ми и се насочи между очите на мечката. Клиентът също бе насочил карабината си, само че едва ли беше разбрал сигнала на мечката като «Внимавайте! Стойте на място!», а по-скоро като директна атака. Затова натиснах с лакът пушката му надолу и извиках: «Не стреляй! Майка е!». Той ми се довери и не натисна спусъка.
Мечката изпръхтя още веднъж, падна на предните си лапи, обърна се незнайно как в тясното пространство между скалата и дерето и пое към малките си.
Моят приятел Зоркото око трепереше, защото само преди година бе преживял инцидент с мечка. Тогава не носел никакво оръжие. Успял да се скрие под повалено дърво, а животното го замеряло с дънери и камъни в продължение на няколко минути. Мечката има тази способност (като маймуната) да хвърля предмети.
Това бе полезна среща за мен, която ми показа, че между човека и животното може да има диалог. Размина ни се - и на нас, и на мечката.
След този случай моят клиент ми казваше: «Тая мечка трябва да ти носи мед поне няколко години, защото ми попречи да натисна спусъка срещу нея!».
Независимо дали е ловец, турист, селски стопанин, планински водач или скиори, всеки, който контактува с дивата природа, трябва да й отдава дължимото уважение, да не навлиза в личното пространство на дивите животни и да чете знаците, които му изпращат.

РОБЕРТ АТАНАСОВ
Източник: списание „Български ловецъ”