очерк
автор: Олег Василевич Волков; превод от Руски език

Не е с необикновен прякор това куче – наричаха го Банзай. Аз не мога точно да си го спомня , още от първите години на века , когато някъде далеч на Изток се водеше война , а в тихата руска провинция кръстиха ловджийското куче с боеви вражески прякор.Това клепоухо кученце остана запечатано на избеляла стара фотография , където то притичва към момче с баретка с пискюл и дълга тънка пръчка в ръка. След години по-възрастни от мен хора ми казаха , че това момче съм аз , а пойнтерчето на снимката е бащиния Банзай, затворил дългия списък на неговите ловни кучета. Именно в тези години баща ми се отказа от лова и се отдаде на риболова.

Може би , затова запомних това кученце , защото силно ме впечатли неговата смърт. На тревата, под дървото до пристроеното кухненско крило на сградата , лежеше простнато жълто – бялото куче , с вдървени протегнати дълги крака , с неподвижен поглед и едната му страна рядко и с конвулсии се повдига , а аз нищо не разбирайки , със страх следях това движение... Някакъв възрастен ме отведе на страна , обяснявайки, че Банзай са го отровили и той умира...

След това в къщи имаше и други кучета , но ловджийски се появиха значително по-късно, когато на мен 13-14 годишния ученик ми подариха истинска двуцевка 28калибър и ми разрешиха да отида с нея в гората.Мой наставник в стрелковата подготовка стана професионален ловец /егер/ , който приличаше на героите от произведенията на Тургенев. Той работеше в съседното имение и идваше с някои от своите питомци – различни пойнтери , които обучаваше за лов на тетреви .Довеждаше тези кучета за малко и аз не успявах да се опозная с тях . Помня само един кафяво-бял пойнтер на име Чок – изключително строг и самостоятелен , подчиняващ се само на своя стопанин и никак не откликваше на моите опити да го прилаская : сега се досещам, че той ме презираше заради слабата ми стрелба.

Важен момент в моя път към лова стана оранжево- бялото куче Рекс. По волята на съдбата той беше от продаденото съседно имение , прескачаше към нас и аз няколко години подред кръстосвах с него полетата наоколо. Този Рекс стана в моята ловджийска летопис Рекс Първи. Беше удивително издръжлив и страстен ловец : със среден ръст, набит , със здраво телосложение, суха породиста глава и големи тъмни очи- той като че ли олицетворяваше всички достойнства на породата.Навремето той беше взет от гр.Гатчин от известния развъдник на Диц, обслужващ царската ловна дружинка. Едва ли не с третото извеждане Рекс започна да апортира. Той притежаваше силно обоняние, при търсене знаеше само един ход – галоп, и да ходиш с него беше празник. Вървиш спокойно по края на блатото и чакаш докато той го претърсва, изниква пред теб от храстите и с целия си вид показва : " Намерих, върви след мен". После тръгва напред , показвайки пътя и се оглежда ...не изоставаш ли?

От тези години ме отделят без малко – три четвърти века и спомняйки си за тях, ми се губят точните очертания , но запазих общото усещане за неуморимата млада жар /страст/ с която навъртах километър след километър , напрегнато следейки мяркащия се в храстите Рекс... Ето той забави бягането , насочи се към края на полянката , обиколи я и потегли като по конец на страна , вече прокрадвайки се /кулирайки/ внимателно протяга лапа... Пушката сама се оказа в ръцете ми и аз бързам към кучето, негледайки пред краката си , в полезрението ми е само той и мъничкото пространство пред него – Рекс всеки момент ще застине в окончателна стойка . И тук стряскащо и оглушително като взрив – шумно пляскане с крила на стремително излитащите от укритието си тетреви.... Какви завладяващи духа , неповторими мигове !

Тетреви тогава се въдеха много и навсякъде. Не рядко се срещаха и глухари. В обраслите с мъх чимове в мочурището имаше северни боровинки , заради които се появяваха шумни ята от бели яребици. Изчаквайки докато се прибере ръжта и приключи коситбата ние с Рекс се отправяхме в полето. Ловът на сиви яребици , като че ли e създаден за да може да се прояви целия блясък и преимущества на пойнтерите --- бързина / скорост/ , широк диапазон на търсене , елегантен силует, неповторими ловни качества, съобразителност – караща го да изпревари в широк полукръг бягащата яребица, посрещайки я отпред и принуждавайки я да се вдигне към ловеца.

Тези далечни ловни спомени са ми особено мили , защото дойдоха когато вече съм на преклонна възраст – възраст непредвидимо разпореждаща се с човешките съдби. Прекараните в гората и полето часове, препълнени с ловни страсти ме отвеждат през девет земи в десета и ме карат да забравя всекидневните житейски грижи и тревоги. В моята памет те са неотделна част от спомена за верния Рекс, познаващ само една радост- да води стопанина си към намерената птица!

В началото на 20-те години , аз отпътувах от родните места , като оставих Рекс в добри ловджийски ръце. Предполагах , че скоро ще се върна. Не подозирах , че се разделям със селото и със свободното време за развлечение в полето за цели, дълги три десетилетия.

Чак през втората половина на 50-те години ми се отдаде да се върна към увлекателната наслада на лова. И тогава ми провървя : добър познат, кинолог и велик познавач на пойнтерите – Борис Николаевич Арманд ми донесе едно дебеличко, розово същество , облечено в кадифено бяла козинка и едва забелязващи се , с неопределен цвят петна , с едва потъмнели ушички, смешно висящи над късата и набръчкана муцунка, а така сладко си дремеше в неговата пазва , че извадено от там , то не искаше да се събуди....На това кученце му беше присъдено да стане Рекс Втори – първокласен пойнтер , не един път заемал челните места на изложби и полеви изпитания. Провървя му в това , че го обучаваше Сергей Сергеевич Телегин – опитен и талантлив майстор – изграждащ силна връзка със своя питомец. Този тъжен възрастен човек , умееше така леко и убедително да разговаря с кучетата , че те го слушаха, като че ли вникваха във всяка негова дума. До сълзи се разчувстваше Сергей Сергеевич от красотата на замръзналата и изваяна като от мрамор стойка на пойнтера и той му се любуваше, нямайки сили да скрие своето вълнение.

Хубави 10 години ловувах с Рекс Втори. През седмицата живеех на село, посрещах росните утрини в гората и при блатата , но не пропусках привечер и полето. И чак когато изпратех и последния бекас на юг , и осъзнавайки безсмисленото търсене на събралите се на ята тетреви, ние се връщахме в града. Тук слабия като скелет Рекс се наспиваше на своето дюшече, често потръпвайки с лапи и изскимтяваше на сън – навярно сънуваше неуловимата птица с особено раздразнителната миризма.

Забелязах, че отслабналия и без това Рекс , започна да става направо хилав и безразличен към всичко. Отказваше се и от най-вкусната и съблазнителна храна. Надявайки се кучето да живне , го поведох към блатото зад околностите на вилното селце, където тогава живеех. Разбира се там дивеч нямаше, но влажното мочурище с черни тополи и познатите миризми ободриха Рекс : той започна да души, засуети се, бавно и тежко потича. Този пристъп на оживление се оказа мимолетен. До вкъщи аз го носих на ръце. Угасвайки – любимото куче , покорно , без скимтене понасяше раковия недъг – тежко изпитание за самия стопанин , безсилен да помогне и даже да разбере неговото състояние. В последните дни Рекс лежеше неподвижно на дивана, нямаше сила да вдигне главата си и само като ме следеше с очи , топлеше съзнанието си. Аз даже не знаех усещаше ли той ръката ми когата го галех, както той обичаше : от главата към врата и надолу към лопатката.

До мен достигна грозен слух, че някакъв шофьор, видял съседските кучета в това число и Рекс, да се изправят с лапи върху неговата кола и подхвърлил отрова около паркинга . Такава постъпка предполага само низост на човешката натура и липса на съвест. Ветеринарите впрочем смятаха , че Рекс е натровен...

Аз пазех всичките негови медали и дипломи. Неизползвания ловен нож и патрондаш – с тях ме наградиха след изложбата на която Рекс зае 1-во място в своята група / клас/ .Гледайки ги отново преживявам ловните моменти със своя любимец... Ето той изтичва от гъсталака , държащ отстреляната птица със зъби, слага я в краката ми и закачливо и весело ме гледа.

Изгарящ и страстен в лова , при домашни условия Рекс беше с удивително спокоен нрав, даже флегматичен. Той почти никога не лаеше , обичаше дълго да се застоява пред прозореца , наблюдавайки живота на улицата. Само в редки случаи, когато му се налагаше да изрази напора на стаените си чувства , той неочаквано приближаваше бюрото ми и внимателно поставяше главата си на моите колена. Така той можеше да стои безкрайно , удовлетворен от моята разсеяна ласка. Впрочем към членовете на семейството Рекс се отнасяше сдържано , много рядко ще приближи вратата, лекичко размахвайки опашка , за да поздрави влизащия.

Спомням си как несменяемия съдия на пойнтери, от Московските изложби - Александър Александрович Чумаков присъждайки на моя Рекс Втори златния медал и поставяйки го на 1-во място каза , че отлично вижда някои недостатъци в екстериора : полегато чело / т.е. по-слабо изразен стоп/ , леко тесногръдие , но ги пренебрегва заради общия благороден облик и ярко изразена чистокръвност. Именно с това понятие – благородство – може да се определи главната черта от характера на Рекс : той беше точно такъв, удивително достоен пес, не умееше да се подмазва и да проси, неспособен да се откаже от предаността си към стопанина.

Него го няма вече около 20 години. Чувствам, че бавно се разделям със спомена за него , а да взема друго куче, това е все едно да го предам. Човешкото сърце е способно да вмести привързаността си към всички свои четириноги приятели, стига да се сгрее от топлината им. За всяко от тях има отделно кътче в нашата памет. Каквото било – било , но на мен ми е трудно да скъсам със спомените за моя великолепен, несравним Рекс Втори.

Прекараните ми на село детски години са неразделно свързани със спомените за Негровата могила направена от баща ми до допиращата се до къщата ни брезова горичка – това е паметник на неговия любим Негър – черния пойнтер , за ловните подвизи на който се носеха легенди. Като момче ми се сруваше, че този извънредно висок строеж – от необикновен камък във формата на закръглена пирамида със стъпала, изкусно направени като спирала – е достоен за кучето. Можеше като по корниз да се изкачиш на върха на пирамидата увенчана с плоча – пейка.

Под наблюдението на бавачката – пълзях по Негровия гроб. Като поотрастнах и прочетох много книги на Фенимор Купър , превръщах го в блогхаус от който пусках самоделно направени стрели, към идващите в атака "индианци". В юношеството често сядах на плочата – пейка с книга в ръка ... Чак сега в края на живота си , разбирам , колко успокоително е било за баща ми да съгради този паметник на своето любимо куче, а с него и на преживените по време на лов ярки впечатления , от целия период на отиващия си живот.

Когато загубих Рекс Втори дълго време не се решавах да му търся заместник, още повече , че ми се струваше невъзможно да намеря такова първокласно ловно куче. Пусто стана някакси в квартирата. Липсваше ми грижата за кучето и подготовката с него за лова. Все пак си взех кученце . По нататък във времето това кученце не излъга очакванията ми и оправда своето родословие.

Рада стана превъзходен ловец, но нравът и никак не приличаше на нейния предшественик . Тя беше хитра , голям шмекер , умееше да се подмаже, ако това обещава подаването на лакомство , защото особата се очертаваше като чревоугодница. Но в полето ме радваше с находчивостта си , бързина и ловни инстинкти. Друг път ме е поразявало как тя се досещаше, че отлетелия след изстрела тетрев, може да е ранен, намираше го и ми го носеше от далеко, когато съм изгубил всякаква надежда, че ще бъде открит.

Рада караше четвъртата си година. Послушах съветите на опитни ловци и на Рада беше намерен жених. Едно кученце от кучилото оставих за себе си. Вече имах два пойнтера – жълтобели – майка и син, който нарекох от само себе си Рекс,но вече Трети.

Майката и синът бяха особено задружни. Спяха на едно дюшече, допрени един до друг. Когато Рада лакомо се справяше със своята порция , безцеремонно отблъскваше Рекс от неговата паница, за да се донахрани, а той покорно се оттегляше настрани. Това мъжко куче беше деликатно. За възрастта си прекалено сериозно, ценеше ласката, но никога не се молеше за нея. Незлобливостта и кротостта на характера не му позволяваха да влиза в бой, но той не бягаше и от най- свирепия противник, напротив – заставаше като вкаменен, опънат като струна. Налетелия на него съперник най-често го подушва и ръмжейки заплашително се отдалечава встрани, отказвайки се от единоборството. Ако нападението все пак се осъществи се виждаше,че Рекс дори да се отбранява не умееше. Пойнтерите несъмнено са рицари на кучешкото племе, но съвсем не са войнствени.

Ловът с два птичара едновременно има особена прелест. Наблюдаването на работата на двойка пойнтери, бягащи в кариер и описващи фигури подобно на бродерия в полето – очарова ловеца. Разгорещени в съревнованието по между си, те търсят особено настървено, а изпитваната несъмнено ревност, определя стремежа да изпреварят другия. Високия и дългокрак мъжкар Рекс бяга с дълги скокове. Рада не му отстъпва в соростта – препуска с малки, но бързи скоци. Те бързо се научиха да търсят по отделно, така че маршрутите им само периодически се кръстосваха. Кучетата сякаш не се забелязваха едно-друго, но само едното да усети присъствие на дивеч, да забави ход – кулирайки по миризмата, веднага второто куче се пристроява към него и те почти едновременно замираха на стойка.

На лов през 60-те години ми оставаше само да си спомням за отминалото изобилие на дивеч. Слуката беше много по-скромна, съответно и птичарите трябваше порядъчно да се постараят в полето, за да намерят дивеч. Може би затова те не набираха достатъчно опит и не достигаха виртуозността на предишните кучета. Не беше рядкост да се върна "капо" – с празна раница , макар че кучетата както и преди влагаха цялата си енергия при търсене и даваха всичко от себе си до пълна изнемога. При среща с дивеча те излишно се горещеха и нервничеха. С две думи казано, на съвременните кучета не им стигаше опита изработващ професионализма : те си оставаха дилетанти. От време на време блестящо проявяват заложеното в тяхната природа, но не притежават онзи висок автоматизъм от привички и навици, който беше присъщ на кучетата в миналото.

Обаче, това са второстепенни неща, за които не съм си мислил докато скитах и ловувах с Рада и Рекс. Паметта ми с признателност пази впечатленията от продължителните походи с тях – по тревисти влажни места, блата, поляни пълни с диви ягоди, от стойките и изстрелите. Помня завръщанията при здрач в къщи, с двете кучета до мен и само с по един бекас или голяма бекасина в раницата . Толкова скъпи и незабравими са вълшебните минути преживени около кучетата - застинали в напрежение пози.... Или с рядка слука – красив тетрев, натиснат ненадейно в покрайнините на полето, блокиран от кучетата от страната на гората, така че му се налага да излети право към мен...

Живота на тези два пойнтера завърши трагично, като си спомня и ми става тежко. Катастрофата стана в мое отсъствие. Както разказваха очевидци, движещ се с голяма скорост камион, неочаквано излязъл извън пътя и се врязал в цветната леха/алея/,около която се намирали изведените на разходка мои кучета – шофьорът се оказал пиян. Даже не успели да ги отведат – те били вързани. Рекс бил убит на място, главата му била разбита от бронята на камиона. Рада успяла да избегне удара, но не успя да преживее стреса – след два дни тя умря, сърцето и не издържа. Тя само лежеше, сложила до себе си нашийника на сина. Като разбрах за трагедията реших, че е време да се зарека – съдбата ми не е да отглеждам и въдя кучета... Колко е мъчно за ловеца да гледа опустялото ложе на своето загинало куче / а в този случай те са две/ , особено ако той не е млад и е разбрал колко е ценна връзката с четириногия приятел. И аз повече не потърсих заместник на Рада и Рекс.

Но веднъж в началото на 1979г. един мой стар приятел, познавач и поклонник на пойнтерите – Александър Сергеевич Балистанов ми донесе едно двумесечно кученце. Разбира се жълтобял пойнтер. Преценил, че ми е рано да нарушавам традицията и да се разделям с лова. Мисля, че всички ние, любителите на пойнтери знаем за заслугите на Балистанов за тази порода и можем със затворени очи да се осланяме на неговия избор на кученце... Не беше трудно да ме склони. Изкушен от надеждата отново да бъда в полето и с тихото: "напред" , да освободя нетърпеливото куче да се впусне в търсене.

Годините минават... Подготвям се за юбилей – Рекс Четвърти в края на тази година /1985г./, ще навърши седем години. Той стана солиден пес и се проявяваше отлично по време на лов. За това свидетелства полученият от него през миналата година диплом – "куче с най-добри работни качества"/CACT/ . При това Рекс запази чисто детската си игривост – обожаваше да си играе със старата си гумена играчка. Ето той приближава към креслото ми и ми пъха играчката в ръцете, щото аз да я метна, а той палаво да се хвърли след нея и отново да ми я донесе. Разбира се аз се предадох много по-рано, с което на него му омръзна да скача и ръмжеше от възторг.

Налага ми се да се повторя: и в този Рекс се появиха най-привлекателните черти от характера и качествата на пойнтерите – горещи, страстни, даже неистови /неудържими/ в полето и неизменно миролюбиви и спокойни в домашни условия. Той сам по себе си стана любимец на дечурлигата в двора на къщата където живея. Даже възрастите жени, които се отнасят с предубеждение към всички кучета, минават покрай Рекс без предишната язвителна бележка по адрес на неговия стопанин. Децата се нахвърлят насреща му с вика: "Рекс, Рекс!" – а той търпеливо се отдръпва – те го дърпат, галят, настояват: " Дай си лапата!" . Случват се и конфузни ситуации: той не пропускаше деликатно да вземе кифличка или бонбонка немарливо поставени в дразнеща близост до неговата муцуна. Но похищението се извършваше така внимателно и миролюбиво, че на притежателя на лакомството и на ум не му идва да се разплаче...На Рекс можеш безопастно да отнемеш глозгания от него сладък кокъл – да стане свиреп той не е в състояние. За 7 години нямаше случай, който да завърши за мен с напрежение като: "Вашето куче изплаши моето дете!" и реших един път и завинаги да го пусна да се разхожда свободно – без ремък.

Само грубостта и несправедливостта са способни да ожесточат пойнтера и да го направят агресивен.

Припомняйки си своите епизодични ловувания със сетери, както и наблюдението ми върху работата на германските птичари, аз се убедих, че в спортно отношение те всички отстъпват на пойнтерите, които традицията не напразно е поставила пред всички останали птичари. Преди всичко те се отличават със своята скорост при търсене – пешеходци / бавни / изглеждат в сравнение с тях другите породи птичари. Отличават се също и със съобразителност, благ характер облекчаващ обучението, силно обоняние. Срещат се разбира се , надарени с изключителни ловни качества представители на други ловни породи птичари, а по резултатност лова с различни сетери и курцхаари може да се окаже дори по-успешен. Но в спортен смисъл и в естетическо отношение – ПОЙНТЕРА няма съперници сред всички птичари.

Москва, 1985г.