Гласът на ловеца

Как ловна дружинка реши проблема с бракониерските набези

Искам да изкажа публично възхищението си и да разкажа пред вас Уважаеми Колеги как една дружинка накара Бракониерите да спрат, или по скоро да ограничат набезите си в района. На по малко от двайсетина километра от град Хисаря сгушено в подножието на Средна гора се кипри с. КРЪСТЕВИЧ. Почти ежедневно бракониерски машини огласяха вековните гори и поваляха вековни дървета, ако само можеха да...

още

Начало » Страница » Обучение на ловното куче » КАКВО ИСКАМЕ ОТ ГОНЧЕТО СИ ... и знаем ли как да го постигнем . ..?! 2ра част

КАКВО ИСКАМЕ ОТ ГОНЧЕТО СИ ... и знаем ли как да го постигнем . ..?! 2ра част

vater Публикувана от vater | 31.08.2011
0 коментара | публикувай коментар
Принтирай Изпрати на приятел

Продължавайки в този смисъл трябва да кажем, че имено затова широко разпространената практика, да се проверяват способностите на едно гонче в „гатер“ (преди да се закупи например), според мен е твърде ... твърде погрешна ...!? Истинска проверка на качествата може да стане само в гората, при това задължително с водач неговия собственик.
Поблазнени от възможността за лесно придобиване на обучен ловен помощник, крадците на кучета обикновено прибягват до цитираната по-горе проверка, а резултатът от нея красноречиво потвърждава факта, че една значителна част от откраднатите животни (които всъщност са откраднати заради качества), много често биват определяни като негодни ... и в последствие буквално натирвани ...!?
В потвърждение на казаното до тук искам да изтъкна един факт, по който рядко се разсъждава и който трябва правилно да бъде преценен от всеки водач на куче. Това е реакцията на немалко от опитните гончета, при завеждането им на поредния гатер. Моите скромни наблюдения показват, че кучетата проявяват интерес към животните, но само в първите един – два случая, а всяка следваща среща е съпроводена от една почти пълна апатия и много от колегите съвсем погрешно, считат тези кучета за абсолютно неспособни на работа. А в същото време, тази категорична липса на интерес се случва, на фона на перфектната работа на едно такова куче ... но в гората.
Като жив пример за това, запечатал се повече от добре в съзнанието ми, мога да посоча едно от предишните ми гончета, което почина на преклонна възраст - 15 години. На него бяха отстреляни трицифрено число прасета и при първото и последно завеждане до гатер (на възраст около 10-11 години), въпреки че веднага усети прасетата, кучката не прояви никакъв интерес.
Друг пример, потвърждаващ казаното от мен е държанието на последното ми пегая гонче. При първото й завеждане до гатера (на възраст 10 месеца), кучката обиколи по оградата и слизайки под вятъра, започна да облайва животните. Реакцията беше същата и на втория и третия път, докато на четвъртия, кучето не прояви никакъв интерес, тръгна встрани от гатера и намирайки животно, легнало на около двеста метра от него ... отгони ...!?
Тези две кратки случки, показват нещо много важно за интелигентността и характера на любимците ни, което някои стопани за съжаление пропускат. Кучетата имат силна обонятелна и зрителна памет, която често ги кара търсейки да проверяват места, на които вече са вдигали животни. И когато такива кучета, вече въведени в работата по прасета, биват отведени няколко пъти на едно и също място и се сблъскат със задължителната силна миризма на „гатера“ и най-често масираното човешко присъствие, прекрасно разбират, че това не е лов, а поредната лъжлива обстановка. И ако в подобен случай вашата „млада надежда“, доказала се вече в гората, прояви слабо или никакво желание за работа ... просто я отведете и не й се сърдете ...!?
Непрекъснато желание за облайване, преследване и борба със затворените животни проявяват само гончета, които са неправилно обучени (прекалено настървени) или такива, които не са виждали достатъчно дивеч в истински ловни условия.
В заключение, по отношение затворените пространства за обучение, бих искал да кажа, че използването им според мен е оправдано само, когато площта им е много голяма и почти близка до естествените условия на работа. В другите случаи, каквото е масовото положение, можем само да вменим на гончето си доста порочни практики, които без съмнение ще го направят един от твърде често срещаните ... посредствени помагачи на ловеца.
************
И след като междувременно споделих категоричната си позиция, по отношение на „гатерите“, вече е време да продължим и с последните стъпки, които трябва да измине кучето ни ... преди едно истинското гонене на прасета.
В ловищата с интензивно ловуване, каквито са повечето полета на дружините в страната, едва ли имаме особена възможност за избор, но все пак при наличие на такава, най-добре е в определения за обучение район, да има сериозна плътност на диви свине. Това очевидно би улеснило нещата и в такъв случай, няма да ни се налага да изчакваме подходящ момент, в който да се възползваме от инцидентното присъствие на животни.
Едно важно условие, което е почти задължително за постигане на успех в предприетото начинание е перфектното познаване на района от обучаващия. Той трябва да бъде повече от наясно с местата, на които обичат да лежат животните, предпочитаните от тях терени за хранене, най-често използваните калища, а също и с основните им трасета на придвижване.
В първите дни от обучението в новия район, директната среща с животни е абсолютно противопоказна и категорично трябва да се избягва, тъй като липсата на опит и самочувствие у младото куче, може да ни изиграят лоша шега. Още незапознато с желания от нас дивеч за преследване (прасета), то може да тръгне по други животни, което на практика е едно нежелателно връщане назад.
В самото начало на настървяването младото куче трябва да се води не свободно, а на дълъг повод и това е повече от необходимо, защото по този начин вниманието му ще бъде заостряно само на намерените пресни свински дири ... и на никакви други ...!? Местата с лежащи животни трябва да се избягват и кучето да се води по трасетата на придвижване, местата на интензивно хранене, работилите калища и пр., като това естествено трябва да става сутрин, когато следите от присъствието на прасета са най-пресни.
Всяка проява на интерес от младия ни възпитаник, несъмнено трябва да бъде стимулирана с въодушевени, окуражителни реплики, а когато той проявява желание за тръгване по дирята, макар и на повод ние трябва да го поведем по нея, каквито и усилия да ни коства това.
Воденето на места със силна миризма на животни, трябва да се ползва само в началото, докато кучето разбере, че целта на преследването е точно този вид дивеч и демонстрира ярко изразен хъс за тръгване по дирята. Най-често желанието се проявява със силно опъване на повода, но понякога при по-напористи гончета или при твърде прясна диря, може да бъде съпроводено и с проскимтяване или лай.
Няколкото такива проследявания, в най-често доста гъстите места, обитавани от прасетата, ще подготвят кучето за момента, в който то сигурно и без страх ще тръгне и не след дълго ще намери лежащото(ите) наблизо животно(и).
След нееднократно повторение на това упражнение ние сами ще усетим момента, в който вече е настъпило времето за първото освобождаване от повода ... а това трябва да се случи, задължително на прясна свинска диря ...!? И ако „ученикът“ ни още от първия път намери животното(ите) е много добре, но в противния случай, трябва да повтаряме упражнението (на повод до прясната диря и пускане), докато първата истинска гонка на прасе ... най-после стане факт.
Пускането на младото куче, трябва да стане само в случай, че правилно сме преценили съзряването на любимеца си и той вече физически укрепнал, не би имал проблеми с преследването на опасния дивеч и съпроводеното с това пазене от него.
Този дългочакан момент, категорично не трябва да се случва в периода непосредствено след опрасяването на майките – месеците март, април и май, защото пазейки невръстните си рожби, разярени, те нападат твърде опасно и наплашването на неопитното още куче е много вероятно ... да не кажа почти гарантирано. Имал съм кучета, които макар и доста млади много успешно избягваха атаките на свинете, но въпреки всичко рискът от похабяване на положените усилия или още по-лошо, от тоталното наплашване на гончето е много голям и затова обучението в този период от годината, просто трябва да се избягва.
А ето и едно правило, непосредствено свързано с казаното по-горе ... „При вдигането на прасе(та) от все още неопитното гонче, водачът трябва да се старае да бъде максимално близо до него“, ако разбира се теренът и силите му го позволяват. По този начин любимецът ни ще добива повече кураж от близостта на стопанина, а в същото време облайваното животно няма да е склонно да се задържа на място, което до известна степен ще го лиши и от повече възможности за атака.
Най-сетне, преживявайки това радостно събитие, стопанинът може още няколко пъти да приложи практиката с прясната сутрешна диря, но веднага след това трябва да започне и „свободната“ работа за насърчаване на гончето, само да намира търсените животни.
Това е един малко по-късен етап от обучението, в който след като сме показали приоритета си на кучето и то вече е направило първите си гонки, идва времето за стимулираме на необходимото по-широко търсене. Именно затова, както и за да го накараме по-пълноценно да използва обонянието си (не само по прясна диря), извеждането трябва да се премести в ранния следобед, когато дирите на прасетата са значително изветрели и намирането им по тях няма да бъде толкова лесно. Водено от вродения си инстинкт, младото куче ще започва все по-усърдно да търси и ще се приучава да ползва въздушните течения, за проверка срещу тях на по-сериозни площи от гората, в които вероятността да случи на лежащи животни ... е значително по-голяма.
Така, с напредването на възрастта, ще виждаме как младото ни гонче развива все по-успешно вродените техники за търсене и добивайки едно по-голямо самочувствие ... ще има все по-малка нужда от нашето окуражаване и насочване.
Един важен елемент от обучението, силно благоприятстващ бъдещата упорита работа по диви свине е своевременото възпиране, на естествения нагон у кучето за гонене на останалите видове копитен дивеч ... и най-вече на сърната.
Цялостното елиминиране на тази вродена стръв е много трудно постижимо и може би единственият сигурен начин гончето, да бъде приучено на отказ от преследване на това животно ... е съжителството му в ранна възраст с жив представител на вида (сърна в двора). В 99% от случаите обаче, това разбира се е неосъществимо и именно затова очевидно е необходим друг подход, с който ако не изцяло, то поне частично да притъпим страстта на младото куче в тази посока.
И тъй като е почти невъзможно вече настървеното на сърни гонче, да бъде възпряно, най-добре е още при първите извеждания в гората на повод, да му бъде показано желаното от нас отношение към този вид дивеч. При откриване на легло, барабонки или пресни дири на сърна и особено при проявен интерес, кучето трябва да бъде спирано от водача, с нарочно избрана за целта команда. Тази наша реакция задължително следва да бъде съпътствана и с отвеждането му далеч от „сърнешкото присъствие“, а повторението на това упражнение при всяка следваща среща ще покаже категорично на младото гонче, че преследването на тези животни ... е крайно нежелано от стопанина.
Повечето мои кучета, на които съм прилагал тази част от обучението, неизменно са доказвали добрия ефект от него и въпреки, че никога не съм постигал пълен отказ, гоненето на сърни при тях е било в рамките на допустимото (max 15-20 минути). Разбира се за равнинни райони, където гонените места са по-къси, това съвсем не е малко време, но все пак при гонки със средна продължителност 30–40 минути, не се оказва толкова фатално. В същото време при по-трудни, силно пресечини планински терени и сериозната продължителност на гонките при тях, такова незначително „разсейване“ на кучето, най-често не играе решаваща роля.
Тук разбира се трябва да добавим и едно задължително условие, без което пониженият интерес към сърните не би могъл да просъществува дълго и това без съмнение е ... стрелбата по гонено от кучето животно. Няколкото паднали пред него или още по-лошо, ранени и настигнати в последствие сърни, категорично ще го преврърнат в един заклет „сърногон“ и намирането, вдигането и преследването на прасета, ще бъде повече инцидентно явление, въпреки силното желание на стопанина.
Гледайки работата на доста кучета през годините, стигнах до поредния странен извод, който без съмнение ме кара да се чувствам раздвоен и да си задавам непрестанно следния глупав въпрос: Обича ли българският ловец кучето си ... или не ...?! И отговаряйки си неведнъж на него виждам, че декларирайки една силна привързаност, голяма част от колегите много често сами „карат“ любимците си, да се излагат на непрекъснатите опасности, съпътстващи този динамичен лов.
Една от най-важните предпоставки за дългогодишно и успешно ловуване на дива свиня е ранното приучаване на помощника ни ... за сигурно избягване на контакт с животните. Липсата на такова желание при гончето, трябва да бъде категорична и стопроцентова, за да осигури едно относително спокойствие на стопанина, при ежеседмичните срещи на възпитаника му ... с този доказано опасен дивеч. Тя неизменно трябва да бъде демонстрирана от кучето, както при гонено, така и при спряло на място, при ранено, а дори и при вече мъртво, отстреляно животно.
Бездействието от страна на водача, когато кучето дърпа, скубе, гризе и пр. трупа на падналото прасе или още по-лошо, насърчаването му в тази посока, най-често води и до други порочни последствия. Привикналото да дави и убива куче, оставайки насаме с животното в гарата лесно би направило следващата непоправима крачка ... да се нахрани с него, едно в същност не толкова рядко срещано явление, сред многообразието от ловни помощници в страната.
Избягването на физическа близост с дивеча без съмнение има решаващо значение за опазване живота на кучето, особено когато става въпрос за лов на прасета. И докато при добре оформените породи гончета в тази посока е работено и в известна степен качеството се предава по наследство, при останалите кучета и най-вече при мелезите, предпазливостта при работа се оформя единствено на принципа „Проба – грешка“, което в много от случаите е фатално за кучетата.
Предозираното настървяване в „гатерите“, води до създаване на съвсем излишна злоба, която рано или късно се обръща срещу възпитаника ни при поредната непремерена близост с дивеча, а понякога дори и при контакт със себеподобните.
Всъщност затворените полигони не могат да научат кучето на друго ... освен на пазене или нападение и докато използването им за първото е донякъде оправдано, във втория случай много от колегите сякаш не искат да разберат, че по този начин сами подготвят едно от многото кучета ... самоубийци.
И приключвайки коментара за поведението на обученото гонче пред дивеча, искам да споделя с няколко думи виждането си за това, в какво по-точно следва да се изразява то (поведението).
Кучето трябва настойчиво да преследва бягащото и да облайва стоящото на място или паднало животно, но от достатъчно безопасна дистанция, без да прави опити за атака и по този начин, да излага живота си на опасност. За близък контакт и задържане има създадени доста други породи, които с успех могат да бъдат използвани при индивидуален или групов лов на различните видове опасен дивеч – прасета, лосове, мечки и пр..
Едва ли има някакво съмнение, че основната задача на едно гонче е да намери и вдигне дивеча, отгонвайки го в последствие с лай към позициите на стрелците. Какво обаче се получава, когато гоненото прасе премине пусията и ранено или не, измине едно значително разстояние, преследвано с часове от напористия си противник ...?!
Много пъти сме наблюдавали подобни сцени, като участниците в тях най-често са „самообучили“ се кучета, преминали през опростената школа – извеждане само на лов. Още е пред очите ми едно такова мъжко гонче, което на поредния лов стопанина му изтърва в събота сутринта и до края на деня, а и през следващия, го чувахме как гони по баирите ... при това с метър и половина синджир на врата ...!?
Най-лошото е, че такива помощници, връщащи се у дома в понеделник, вторник или сряда (ако въобще се върнат) са едно не рядко срещано явление. Това са кучета „за една гонка“, които нямат водач и съответно задължения към него, работещи единствено за себе си и от тях най-често имат полза съседните и по-далечни на нашата дружинки.
Дългото гонене разбира се е едно доста разтегливо понятие, тъй като и продължителността на гонките в различните ловища (равнинни или планински) е различна. И въпреки това мисля, че всички разумни колеги биха се обединили, около едно повече от нормално време за гонене – около час.
Неведнъж на лов сме чували думите ... „Районът ни е много труден и аз искам кучето ми да гони по три – четири часа ...!?“ Такова изказано мнение от колега, просто не може да бъде обосновано нормално, защото няма терен в страната, на който за един час добре тренираното и физически здраво гонче, да не измине 10-15 км ... значително повече от която и да е гонка.
И тук според мен е съвсем логично да си зададем въпроса: „От кои най-важни фактори, зависи бързото и сигурно връщане на кучето ...?!“.
Още след първите несигурни гонки на любимеца ни, връщането му следва да бъде посрещано от нас въодушевено, което най-добре ще покаже на кучето значимостта на направеното от него. Тези окуражителни реплики към младото кутре съвсем не са за подценяване, защото точно те ще го накарат в бъдеще, да свързва връщането си при стопанина с една силна положителна емоция. Даденото във вид на награда дребно лакомство, също може да засили възпитателния ефект, но в някои случаи то не върши особена работа, тъй като кучето е превъзбудено и може да откаже приемането на храна.
Добрата ориентация на четирикрания ни помощник, също е важен елемент, подпомагащ бързото връщане след гонка. Това качество като цяло бива вродено, но донякъде може да бъде доразвито и подпомогнато от своевременното запознаване на кучето с различни и непознати обстановки, каращи го иска или не, да се напряга максимално и да търси и намира водача си по дирята.
Определено съм на мнение, че най-съществената предпоставка за създаване на едно бързо отзоваващо се гонче е силната връзка между него и собственика му. Тази близост укрепва и става все по-силна с годините, но нейните основи са твърде важни и те се поставят още в първите месеци от съжителството им. Куче, което в ранна възраст, а и по-късно не получава необходимата доза ласки от стопанина, не чувства ангажимент към него, като към водач и разбира се работи за себе си. Този факт го прави напълно самостоятелно и той според мен е основната причина за широко разпространените сред кучешкото съсловие ... т.н. „дългачи“.
Предозираното настървяване и вменяваната много често невероятна злоба към дивеча е друга причина, която несъмнено кара кучето да гони до премала, отвеждайки го понякога на огромни разстояния от мястото на провеждане на лова. При умерено гонещото куче по-дългото отнасяне е оправдано, само и единствено при наличие на ранено животно, което естествено кърви, спира често и по този начин дразни прекомерно гончето.
Бързото и без колебание връщане на помощника ни след поредното преследване, разбира се е в пряка връзка и с доброто физическо състояние и кондицията, в които се намира кучето. Не е нормално да очакваме от едно слабо, болнаво и уморено след няколкото направени гонки животно, да се върне при нас бързо. В много от случаите, то изминава обратното разстояние на почивки, а понякога спира на първото видяно място с човешко присъствие и тогава естествено търсенето му се превръща ... в поредната малка „Одисея“ за собственика.
И накрая, към казаното до тук бих искал да добавя и следното. Сигурното отзоваване най-често е непостижимо при току – що взето куче (купено или откраднато). Много колеги обаче, определящи себе си като „специалисти“, прехвърлящи през ръцете си по 3-4 кучета на година, не могат да прозрат простата истина, че за да бъде пуснато в гората, едно куче има нужда от стопанин. И когато поредният „професор“ се озове в двора им, му е необходимо известно време за адаптация, през което той (професора) да приеме новия собственик ... и като водач на глутницата ...!?
Един незаменим по възпитателния си ефект елемент от обучението, разбира се е първото паднало прасе. При работа с което и да е гонче, отстрелът на преследваното животно има решаващо значение за изграждането му, тъй като този закономерен финал на гонката, категорично показва на кучето целта на цялото упражнение. И ако можехме, да си позволим да правим това всеки път, още от самото начало на процеса, кучето което подготвяме, несъмнено би се превърнало в един от най-добрите специалисти в лова.
За жалост тази практика е почти невъзможна, поне в обикновените ловища извън стопанствата и искаме или не, трябва да се задоволим с отстрел на дивеч в един доста по напреднал етап от обучението.
По-горе в изложението си вече споменах за съвсем ненужното гризане, скубане и пр., което макар упражнявано върху паднало животно води до излишна и неподплътена смелост, олицетворявана между другото твърде добре от поговорката ... „На умряло куче ... нож вади ...!?“.
Оставеното да дърпа, а често и да разкъсва отстреляния дивеч куче, лесно се приучава да прави това когато е само в гората и придобиването на навика да яде от убитото животно ... е само въпрос на време. Тук искам да поясня, че даването на един крак от стопанина в етапа на обработване на животното, съвсем не е същата работа и кучето без съмнение прекрасно разбира това.
В пряка връзка с такова поведение на любимеца ни е и т.н. пазене на дивеча, което както и горната практика е харесвано от немалко стопани на кучета. А то (пазенето) със сигурност е причина за често срещаните кървави „битки“ на кучета край отстреляното прасе, а понякога за съжаление и за посягането на хора.
Достатъчно съм наясно, че при някои индивиди от кучешкото съсловие е доста по-трудно постигането на един уравновесен и спокоен характер, който би ни гарантирал липса на подобни инциденти по време на лов. И въпреки това съм на мнение, че работата по постигане на добра обща дресура и навреме приложената твърдост от обучаващия, в посоката за която говорим, неизменно биха спомогнали за нормалното поведение на помощника ни ... пред дивеча и край огъня или софрата ...!?
Лесното хващане на гончето и неговото спокойствие при поставяне на повод са две неща, които понякога доста могат да изнервят иначе спокойния собственик. И при първото от тях решаващо значение има добре усвоената команда „Стой“, когато възпитаникът ни се намира в непосредствена близост до нас. Отработването й трябва да започне още в ранна възраст, като при първите разходки след всяко пускане, младото куче трябва да бъде спирано с тази команда и с даване на малка награда упражнението, да бъде достатъчно силно затвърдено.
Добрата водимост пък е важен елемент дотолкова, доколкото осигурява необходимия комфорт на водача при придвижване към мястото на поредната гонка. Всички сме виждали, а някои и изпитвали на ръцете си неистовото опъване на повода от някои кучета, напред и във всевъзможни посоки. Това първо е едно напълно излишно изразходване на животното, а в същото време и реално „издевателство“ над водача, особено при много ниски температури, когато ръцете ни буквално са „вкочанени“ от студа.
При появилата се през последните 15-20 години, повече от грозна „професия“ – кучекрадец, опазването на ловния ни другар от посегателства, се превърна в една задължителна част от неговото обучение. И ако искаме да предпазим донякъде кучето си от тази, за съжаление съвсем реална опасност, трябва да възпитаме у него едно умерено недоверие към чужди хора.
Никога не хранете кучето си по време на лов (дори и само с един залък) и изисквайте от колегите си в групата също да не го правят. Честата практика за даване на храна на умореното от поредната гонка куче, прави нещата още по-неприятни, защото натежало от нея, макар и отпочинало в последствие, гончето определено няма да се справи добре с работата, която без съмнение ще очакваме от него до края на лова.
А приучавайки го на поредната дажба от софрата, ние в същност сами създаваме, една от най-лошите предпоставки за лесното му улавяне от непознати ... най-често с помощта на лакомство.
И най-добре е никога да не забравяме, че единственото, от което има нужда помощникът ни по време на лов е достатъчно количество вода ... и разбира се поощрението и ласките на стопанина ...!?
Едно задължително правило, което в същност има решаваща роля за постигане на евентуален успех при обучението на гонче ... е работата с него да бъде изцяло индивидуална. И създавайки много добри възпитаници през годините, опитните ловци са формулирали това правило така: „Ако само веднъж изведеш младото гонче за обучение с по-старо и опитно, после ще ти се наложи десет пъти да го извеждаш само в гората, за да го настроиш отново за самостоятелно претърсване и гонене ...!?“.
Тази формулировка действително се покрива напълно с истината, тъй като практиката е доказала, че вместо силните работни качества, младото куче с най-голяма охота копира точно недостатъците на по-възрастните. А съобразявайки се с това, както и с разсейващото действие на всякакви други дразнители, съвсем не е трудно да стигнем до извода, че няма нищо по-добро ... от индивидуалното обучение ...!?
Приключвайки коментарите по една тема, за която в средите на кучкарите от ловното съсловие, без съмнение има твърде големи разногласия, бих искал да кажа следното.
Създаването на едно добре работещо на прасета гонче е доста трудно начинание, изходът от което в никакъв случай не може да бъде перфектен още при първия направен опит. Необходими са доста усилия, знания, умения и опит, но дори и при постигане на няколко добри резултатта, няма пълна гаранция, че поредния ни „ученик“ ще достигне висотите на желаното ловно майсторство.
Както повечето учители при хората, така и всеки водач на куче при работата си, неизменно се сблъсква с най-различни по характер, темперамент и възможности, представители на една или друга порода. И в този смисъл абсолютната повтаряемост в действията е твърде противопоказна, а строгата индивидуалност на всеки „възпитаник“ изисква специален подход към него, който единствено би осигурил търсения ефект от обучението.
Точно това разбира се е причината, поради която в повечето от случаите най-силният коз на обучаващия се оказва не друго, а натрупаният обобщен опит от работата с много и различни кучета ... при възможно най-разнообразни условия.
В същото време липсата на достатъчно опит и най-малко не бива да бъде повод, за отказване от заемането с тази нелека задача. И всички млади колеги следва да знаят, че най-често положените усилия, съпроводени от малко упорство и една силна любов към кучетата, лова и природата ... биват повече от достойно възнаградени ...!?

Автор: Воден Чаиров