Гласът на ловеца

Как ловна дружинка реши проблема с бракониерските набези

Искам да изкажа публично възхищението си и да разкажа пред вас Уважаеми Колеги как една дружинка накара Бракониерите да спрат, или по скоро да ограничат набезите си в района. На по малко от двайсетина километра от град Хисаря сгушено в подножието на Средна гора се кипри с. КРЪСТЕВИЧ. Почти ежедневно бракониерски машини огласяха вековните гори и поваляха вековни дървета, ако само можеха да...

още

Начало » Страница » Обучение на ловното куче » КАКВО ИСКАМЕ ОТ ГОНЧЕТО СИ ... и знаем ли как да го постигнем . ..?! 1ва част

КАКВО ИСКАМЕ ОТ ГОНЧЕТО СИ ... и знаем ли как да го постигнем . ..?! 1ва част

vater Публикувана от vater | 31.08.2011
0 коментара | публикувай коментар
Принтирай Изпрати на приятел

По молба на бай Наско (ATANAS VASILEV - NAIK) ...
(Един синтезиран опит за съвет, към всички млади колеги,
на които тепърва предстои ... избор на ловен помощник ...)

КАКВО ИСКАМЕ ОТ ГОНЧЕТО СИ ... и знаем ли как, да го постигнем ...?!
(от сп. "Лов и куче")

Вече повече от четвърт век ловувам по българските планини, гори и полета и за това време имах възможност, да се сблъскам с какви ли не обстоятелства и събития. Видях много различни хора и опознах доста характери, обичаи и страсти ... но на фона на всеобщото многообразие, съпътстващо ловния ни живот, една почти повсеместно повтаряща се картина, неизменно се набиваше на очи – разноцветното кучешко съсловие.
И тази пъстрота в присъствието на различни по вид, ръст, цвят, темперамент и работни качества кръстоски, е може би една от най-характерните черти за българските ловци, по която без съмнение хората от малкото китно селце, скътано в пазвите на живописната Странджа, безкрайно си приличат с другите ... от някоя затънтена махала, в не по-малко красивите Рила, Пирин, Стара Планина или Родопите.
Това разнообразие от непородисти екземпляри, използвани за лов на едър дивеч, се дължи на ред причини и главните от тях разбира се са: непознаване качествата на местните или други породи, търсене на по-късо гонене, особено при малките гонки в равнинните райони, желание за повече злоба към дивеча, от някои собственици на кучета и пр. и пр. ... а не на последно място и на липсата на средства, необходими за придобиването на чистопородни помощници.
В следващите редове, бих искал да изложа пред колегите виждането си, относно това, какви кучета за лов на едър дивеч е най-добре да притежаваме и какви качества следва да обладават те, ако искаме да постигнем максимален успех в лова, съпътстван естествено и от едно по-пълно удовлетворение.
************
В стремежа си да преследва все по-успешно разнообразния дивеч на земята, човекът е създал много породи кучета, които по доста различен начин, съумяват да му помагат в надиграването с животните. Различията в начина на работа, темперамента и физиката на използваните породи, се определят естествено от конкретния вид на дивеча, теренните условия, климатичните особености на района и не на последно място от вида лов, който се практикува – групов или индивидуален. И една огромна и всъщност доминираща част от тези незаменими помощници на ловеца, разбира се е групата на гончетата.
Съобразявайки се с едни от основните предимства на дивеча – бързината и издържливостта, още древните хора са прозряли, каква трябва да бъде най-важната характеристика на търсените кучета – способността за продължително преследване. И тази обединяваща черта за различните породи гончета, обуславя изцяло общия вид и физиката на тези кучета.
Те без съмнение трябва да са силни, с не толкова широк, колкото дълбок гръден кош, със здрава костна система и не особено масивна мускулатура. Скоклести и сравнително леки, за да могат да изминават значителни разстояния, преследвайки дивеча с умерена (нито бавна, нито прекалено висока) скорост. Способни да преодоляват всякакви препятствия и да тичат безпроблемно по всевъзможни терени – сухи, заледени, скалисти, мочурливи, пресечени или равнинни ... а в много от случаите и при наличието на дълбок сняг.
Гончетата участващи в груповия лов на прасета, следва да обладават умерена упоритост, свързана с особеностите на този вид лов, която ще им позволи да оставят преследвания дивеч, в случай, че той премине през пусиите или встрани от тях и не бъде отстрелян. Наличието на прекалена стръв за преследване, прави гончето непригодно за нашия начин на лов и такова куче би имало приложение единствено при индивидуален или групов лов на хищници, където знаем, че гоненото животно извършва движение в един сравнително ограничен периметър, в който рано или късно може да бъде отстреляно (от един или няколко ловци).
И тук стигаме до една характеристика, която е задължителна при този вид лов – твърдият характер и смелостта. Без наличието на воля и сърце пред опасното животно – прасето, кучето най-често отстъпва и изоставя открития дивеч, като продължава да търси, но намира и преследва само нетолкова опасните видове копитен дивеч – сърни, елени и пр.. Този неприятен недостатък на помощника ни, с времето все повече се затвърждава и колкото и усилия да полагаме, едва ли някой ден бихме могли да се преборим с него.
А говорейки в тази посока, съм твърде изкушен да спомена, че понякога и несъздадени за този лов гончета, успешно могат да го практикуват. И в този смисъл, твърдението на руските развъдчици, че Руското петнисто гонче е непригодно за лов на прасета, според мен е напълно неоснователно. Практиката ми с вече четвърто поколение от породата доказва, че кучетата от нея обладават сериозен хъс за намиране и вдигане на опасните животни и притежават необходимата смелост и настойчивост, а в същото време и достатъчна предпазливост при преследването им.
Широкото търсене е един елемент от работата, който не е характерен за всички гончета, предвид предпочитанията на създателите на някои породи за работа в група – малка или голяма. Когато обаче говорим за самостоятелна работа, обикновено на едно или две кучета, каквато е масовата практика у нас, покриването на голям район от гонената местност е задължително. А само едно куче, търсещо на широк периметър, би могло да даде сигурен резултат при търсенето на животните и по този начин до голяма степен да гарантира, добрата успеваемост на лова.
Много пъти съм чувал твърдения от колеги, че техните мелези са най-добрите търсачи на прасета и едва ли има гонче, което би могло да се конкурира с тях. Не отричам възможностите на някои такива кучета и съм съгласен, че често намират животните, но това в повечето от случаите става с решаващата намеса на стопаните им.
Липсата на заложби за широко търсене у мелеза, кара водачът му да го насочва и буквално да го води в най-вероятните места за лягане на прасета, а едва тогава, работейки на твърде малка дистанция от него, кучето обикновено намира дивеча. Това обаче е изпълнимо само на определени места, където гонките са преобладаващо малки и къси, докато в планински райони, при понякога огромните прогонвани площи, такива кучета най-често са неефективни.
Както при всяко друго куче, така и тук, носът е от особена важност за добрата работа, като при това степента на неговата чувствителност, обуславя и наличието на двата основни и според мен различни типа гончета.
При първия тип, силният нос е причина кучето да усеща легналите животни, понякога от огромни разстояния, което значително опростява намирането им и сериозно скъсява необходимото време за търсене. По-голямата сила на обонянието, позволява на този тип кучета да преследват дивеча с висок нос, най-често на петнайсет – двайсет и повече метра встрани от дирята и под вятъра (ако теренът позволява), като скоростта на движение е доста висока, което е незаменимо предимство за ловеца, показващо със сравнително голяма точност, местонахождението на дивеча.
По-слабият нос при гончето, обуславя твърде ниска скорост на преследване, съпроводена с често губене на дирята. Понякога огромното разстояние между кучето и дивеча, не позволява на ловеца да се подготви своевременно за посрещане на идващото животно, а така той нерядко бива изненадван. И продължавайки в този смисъл спокойно можем да кажем, че всъщност бавногонещите и с нисък нос гончета, не са нищо друго ... освен кучета със значително по-слабо обоняние от останалите.
Добрата ориентация на четирикракия ни помощник, е един твърде важен елемент от начина му на работа и ако тя отсъства (едно не много рядко срещано явление), всеки лов неизменно се превръща в поредното голямо чакане и поредното издирване на кучето, по близки и не толкова близки гори, баири, къшли, махали и пр.. И докато някои от другите качества, с неособено голямо усилие могат да бъдат изградени или възпитани, това без съмнение е вродено у кучето и липсата му, едва ли може да бъде компенсирана с нещо.
Свързаното с лова на едър дивеч, най-често значително отдалечаване на преследващото гонче, е причина създателите на повечето породи, да включват в селекцията кучета с много силен усет за ориентация (мощен вграден компас), които не биха имали проблеми да се върнат при ловеца, дори и в напълно непозната обстановка. Не един колега е виждал, категорично слабите възможности на някои кучета в тази посока, които отгонили макар и не толкова надалеч, търсят помощта на стопанина си за ориентиране, виейки или лаейки, понякога дори твърде близо до ловците. И докато при възрастните, това явление е стопроцентово доказателство за слаба ориентация, при някои от по-младите гончета, то е налице само до съзряването им и в последствие повече не се проявява.
Много важен елемент от усещането и навигацията на кучето при този динамичен лов, е способността му да запомня зрително и обонятелно конкретни части от местността, което му помага не само да се ориентира безпроблемно, но и да извършва проверка на места, в които някога вече е намирало дивеч. И през годините неведнъж съм имал възможност да установя, че тази съвсем нелоша практика, е използвана от доста от по-опитните кучета.
Гласът на гонещото куче, без съмнение е любима „песен” за ушите на ловеца и едва ли има стопанин, който някога би могъл да й се наслуша достатъчно. Но силата на гласа, освен чисто емоционално въздействие, има и някои други много важни предимства, за цялостната работа на гончето. Тежкият лай, забиващ се „болезнено“ в ушите на лежащото животно, най-често го притеснява значително и то уплашено от гласа на противника си, твърде бързо след откриването му, решава да предприеме придвижване, което в крайна сметка е целта на всяка проведена гонка. И обратно, облайваното от кучета с по-слаб и тънък глас животно, най-често остава дълго на ятака си и много трудно бива вдигано, в повечето случаи едва, когато гоначът го приближи под допустимата за него дистанция.
Освен цитираното по-горе преимущество, плътният и мощен глас позволява кучето да бъде чувано на значителни разстояния, което дава незаменимо предимство на ловците, в случай че е възможно и се наложи придвижване, за пресичане пътя на отдалечилото се вече животно.
Една друга, на пръв поглед маловажна и незначителна подробност, е търсената окраска на кучетата – колкото е възможно по-далеч от камуфлажните цветове на дивеча. В този смисъл, съвсем не бива да ни учудва, почти повсеместното присъствие на трите основни цвята – черно, бяло и кафяво, при повечето селектирани породи гончета. Предвид голямата динамика на този лов и честото облайване на гоненото животно от по-малка дистанция, добре различаващите се цветове на кучето в гората, способстват за по-малко инциденти при стрелба в подобни ситуации.
И една от последните според мен, но съвсем не по важност характеристики на най-добрите породи гончета, е целенасочено търсеният отказ от контакт с гонените животни. Имайки предвид колко нападателно и опасно може да бъде прасето по време на преследване, не е много трудно да стигнем до извода, колко голямо значение за оцеляването на кучетата ни има това безценно тяхно качество.
************
Говорейки до тук за най-общите изисквания, на които би следвало да отговарят повечето от създадените породи гончета, естествено следва да си зададем и въпроса: „Как трябва да си изберем куче и как е най-добре да подходим при обучението му, за да създадем един, ако не перфектен, то поне прилично работещ помощник ...?!“
Изборът на порода е не особено лека задача, при огромното разнообразие от подобни кучета по света, но съобразявайки особеностите на местния релеф, климат, видове дивеч, начин на ловуване и не на последно място ... средства, с които разполагаме, в крайна сметка би следвало да стигнем до правилния избор.
В случая, тъй като години наред гледам руски петнисти гончета, моето мнение разбира се е пристрастно, но въпреки това бих искал да го споделя. Считам, че българските породи – Български барак и Българско гонче, са с още недостатъчно добре утвърден екстериор и предаващи се с кръвта работни качества и използването им от неособено опитни ловци, в повечето случаи води до незадоволителни резултати. Колкото и да не ни се иска да го кажем, създадените от съседите ни (и не само) породи, са с доста по-добро унаследяване на работните качества и при тях постигането на успех от неспециалисти в обучението ... е значително по-лесно осъществимо.
Ето защо според мен, българският ловец не следва да се притеснява да отглежда различни от нашите породи гончета, като при това се старае да запази и дори да развие, способностите на съответната порода.
Това разбира се съвсем не значи, че отричам възможностите на Българското гонче и Българския барак и съм против тяхното утвърждаване. Напротив считам, че селекцията им трябва да продължава с още по-голямо усърдие, но в същото време, тя следва да се води под ръководството на опитни и вещи в развъдната и ловната дейност колеги. И докато при останалите вече утвърдени породи, нечистото кръстосване е изцяло отговорност на собственика на кучето, в селекцията на Българското гонче и Българския барак, контролът трябва да бъде много прецизен, ако искаме след едно или две десетилетия да имаме налице ... един повече от добър и престижен резултат.
Така или иначе, желанието да притежаваме гонче от дадена порода, не винаги отговаря на финансовите ни възможности и именно затова, изборът на куче в повечето случаи се свежда до това ... какво предлагат приятелите.
Според мен много важно е да се знае, че изборът на непородисто куче (мелез), съвсем не прави задачата за създаване на добър помощник ... нерешима. В случая обаче, липсата или присъствието в по-малка степен на вродени качества от родителите, би затруднило немалко обучението и ако тази задача се окаже непосилна за нас, много по-добре е да си потърсим някое породисто кутре.
************
И какво е най-същественото, което трябва да направим, след като сме търсили достатъчно и най-сетне сме получили оферта от собственика на конкретно кучило ...?!
Първо задължително трябва да се запознаем с майката и бащата на кученцата и да преценим, ако се налага с помощта на специалист, отговарят ли те на определения екстериор на породата. Въпреки наличието на породни белези, второто важно нещо, на което трябва да обърнем внимание, са основните елементи от общия им външен вид – поставяне на главата, тялото, крайниците, опашката, както и дали са добре замускулени кучетата.
И тъй като говорим не за конкретна порода, а в този смисъл и малко по-обобщено, трябва да кажем следното: Доброто гонче, задължително има не прекалено високо поставени уши, няма провиснал гръб, гръдният кош е умерено широк и повече дълбок, а корема е прибран. Краката му са прави в цялата си дължина – нито отворени, нито завити навътре, лапите са събрани и стегнати, с добре износени нокти – един сигурен признак за нормално стъпване и правилни движения на животното (тялото).
Прочитайки написаното по-горе, някои колеги може би ще възразят: „Какво толкова голямо значение има външния вид, когато кучетата работят перфектно ...!?“ ... и разбира се ще сгрешат. Добрият екстериор и замускуляване на тялото, казват две ... според мен твърде важни неща. Първото е, че имайки ясна породна принадлежност, кучето може да предаде заложбите на породата в поколението си и второто, че с наличната правилна физика на тялото, то би могло нормално да понесе всички екстремни натоварвания, съпъстващи работата на едно гонче. А това без съмнение е една повече от добра гаранция, за наличие на жизненост и заложби у току – що родените кученца ...!?
************
Едва ли може да има някакво съмнение по въпроса, че избирането на кученце от пролетно кучило, дава най-добрите възможности на новия стопанин за отглеждане, възпитание и обучение. С оправянето на времето след зимните месеци, възможностите за игри, разходки и първи уроци, на вече преминалото всички ваксини кутре, се увеличават в пъти.
И въпреки, че на някои колеги тази възраст (около 3 месеца) може да им изглежда твърде крехка, според мен точно този момент, в който майката на кутрето бива заменена от новия стопанин, дава възможно най-силния тласък в изграждането на ненадминатата спойка, между ловеца и неговия помощник. И никога не трябва да забравяме, че малкото кученце е като едно дете и неговото нормално развитие във физическо и психическо отношение, е пряко зависимо от честите контакти със стопанина, та дори и с останалите членове на семейството ... ако разбира се има такива.
Всяка свободна минута, отделена за игри с подрастващото кутре, подобрява значително двигателните му способности, прави го все по-уверено и допринася много за социализирането му, което е твърде важно за бъдещото му отношение към хората, както и към всички животни около тях.
Обричането на дълги часове изолация до колибата, прекъсвана от срещи само в моментите на хранене, е най-лошото нещо, което може да се случи на едно малко куче. Резултатът от това задължително е отрицателен и най-често, той се проявява в две почти противоположни посоки – неконтактно и своенравно животно, в повечето случаи агресивно към хора и себеподобни ... или плахо, безхарактерно и неуверено куче, неспособно да развие дори част от качествата, които може би има в кръвта си.
Много важна част от „детския“ период на кутрето, са заниманията за усвояване на най-важните за едно гонче команди: за повикване – „Тук“ и за спиране – „Стой“. Първата команда е необходима, за да може кучето безотказно, да се отзовава при повикване от стопанина, в случай че той иска да го сложи на повод, да го „наведе“ по диря и пр., а втората е необходима, за да може по-лесно да бъде хванато, когато гонейки дивеч, преминава недалеч от нас. И въпреки, че по тези команди се работи в ранна възраст и в домашни условия, изпълнението им от малкото куче, е една добра предпоставка за последващото им затвърждаване, но вече в гората, в условия на търсене или преследване на дивеч.
При несвоевременно започване на работа по командата „Стой“, на практика е почти невъзможно, отрасналото и вече работещо на едър дивеч гонче, да бъде „сваляно от дирята“, а това би създало сериозен проблем на водача, особено при кучета склонни на по-дълго от нормалното гонене.
А колкото по-рано се започне работата в тази посока, толкова по-добри и по-сигурни ще бъдат резултатите. При заниманията разбира се не бива да бъде използвана никаква грубост и това важи за целия период на обучение, дори при напълно завършено и вече работещо куче. Постепенният и плавен подход, без насилване на нещата и с достатъчно търпение от страна на стопанина, дава незаменими резултати и в такъв случай е повече от сигурно, че на обучаващия, никога не би му се наложило, да използва каквато и да е грубост или насилие.
След първоначалните игри в двора и около него, при навършването на четири месечна възраст, вече идва и времето на първите по-сериозни разходки. Къде да се води младото гонче в този период от подрастването му е изцяло решение на стопанина, но според мен това категорично не трябва да става там, където в бъдеще ще бъдат провеждани излетите за едър дивеч.
Кучето трябва да се води на специално подбрано спокойно място, без присъствие на хора, с едно единственото условие ... наличие на достатъчно заек. То трябва да бъде само, без други кучета, защото ранната възраст предполага огромно желание за игра със себеподобни и съответно разсейване, което задължително води до разконцентриране, при опознаването на важните за младото гонче нови миризми от полето и гората.
Разходките е най-добре да стават в късния следобед, когато многото нощни и сутрешни дири на зайци са изветрели и няма реална опасност, да объркат все още твърде неопитното кутре. И тъй като без съмнение дългоухите са най-добрия катализатор за отключване на инстинкта за преследване, рано или късно, станалият пред него заек ще предизвика първите несигурни пролайвания, които стопроцентово ще учестят пулса на стопанина ... очакващ с нетърпение този съдбовен момент.
И когато отгонилият по дирята на първия си заек „ученик“, се върне при нас след повече от седем – осем минути, без съмнение имаме налице един възпитаник, който е с доста добри обонятелни заложби. Защото иначе е повече от нормално, за несвикналото със сравнително леката миризма на заека кутре, да изгуби силно оплетената му диря и скоро след вдигането да се върне при нас, обдушвайки припряно и обикаляйки около пресния ятак.
В такива случаи, кучето видимо се нуждае от помощ и ние сме длъжни да му я осигурим. Стигайки мястото на изгубване на дирята, трябва да го стимулираме да търси в разширяващи се кръгове, с надеждата когато то само попадне на нея, отново да продължи с гоненето.
При първите няколко кратки гонки на любимеца ни, нямаме друг избор и за да не го натоварваме допълнително, най-добре е да го изчакваме на място. С напредване на увереността му обаче, изчакването трябва да отпадне и движейки се с леки подвиквания или посвирквания, ние непринудено ще му подскажем, посоката в която сме продължили. А намирайки ни всеки път, то неминуемо все по-често ще използва за ориентиране, не само дочутите звуци от стопанина, но и прясно оставената диря от движението му.
Може би тук е мястото да се каже, че необмисленото хранене на кучето с оставащите от домакинството, понякога особено пикантни храни, не само в този ранен период, но и по-късно, може да доведе до значително увреждане на обонянието, което от своя страна означава, директно посягане към остротата, на едно от най-важните за добре работещото гонче оръжия.
Постоянните, но не много дълги разходки (средно по 2-3 часа), са достатъчни все още неукрепналото кутре, да опознава постепенно специално избрания район, а това ще увеличи сигурността му и то все повече ще се отдалечава, без да се притеснява от отсъствието на водача.
Предвид по-благия характер и незатвърдените още инстинкти на младото куче, времето на първите стъпки в обучението, е най-подходящия момент за запознаването му с разнообразието от домашни животни. Почти съм сигурен, че немалко колеги омаловажават тази подробност от възпитанието на гончето и дори съм виждал, как някои от тях лекомислено настървяват кучетата си, по спокойно пасящия добитък.
Тази практика разбира се е абсолютно погрешна, а навреме възпитаният отказ за агресивна реакция, би ни спестил излишното разсейване на кучето при работата му в бъдеще, както и още по-нежеланите инциденти с домашни животни по време на лов.
В процеса на обучение, най-добре първо под формата на игра, а в последствие и с използване на други прийоми, трябва да бъде усвоена една друга, много важна за безпроблемната работа на гончето задача. И тази задача е запознаването му с вода и елиминирането на всякакъв възможен страх от нея.
На пръв поглед, това може да се стори маловажно на някои колеги, но всъщност, плашещото се от водата във всичките й форми (поточета, реки, язовири и пр.) куче, на практика има един сериозен недостатък. Наблюдавайки работата на доста кучета през годините, съм имал възможността да се убедя в съществуването на този проблем, виждайки как някои от тях без колебание оставят гонените животни, когато същите преминат някоя, дори неособено голяма река. А дори съм виждал и такъв тежък случай, при който отзовалото се на виковете на стопанина гонче, повече от половин час търча и скимтя по отсрещния бряг на реката, докато най-накрая стопанинът му беше принуден ... да се съблече и да го пренесе на ръце през водата.
Техниката на търсене, без съмнение е една от най-значимите характеристики, определящи нивото на майсторство, до което са достигнали работните качества на дадено гонче. И тъй като основен елемент от нея е ширината на полосата, в която то претърсва прогонвания район, създаването на навика за широко търсене, е особено важен елемент от работата с него.
Несигурното в началото младо куче, макар и силно заинтригувано от многото непознати миризми, трудно се отдалечава от водача. Но това, особено в началния етап от обучението, съвсем не бива да ни притеснява и изнервянето и всякакви опити да накараме насила помощника ни да търси ... винаги са силно противопоказни.
Движейки се бавно в гората, трябва да подаваме кратки окуражителни реплики, при това с неособено висок глас и не прекалено често. При такова бавно и спокойно движение, усещайки почти непрекъснато близостта на стопанина си, кутрето ще се отдалечава на все по-голямо разстояние и с всяко следващо излизане, ще виждаме как неговата увереност при търсене, става все по-голяма.
В същото време отдалечаването в гората, не трябва да бъде и абсолютно неконтролирано. В случай, че младото гонче се забави повече от петнайсетина минути, без да е намерило водача, трябва да му бъде даден сигнал, с който да бъде отзовано. Нормално търсещото, дори отраснало и вече обучено гонче, в случай че още не е открило дивеч, трябва регулярно да намира стопанина си, през около петнайсет – двайсет минути, установявайки по този начин местоположението му и следвайки определената посока на гонене.
Една важна и неразделна част от правилните навици при търсене, е сигурното приучаване на кучето, да се отзовава на всяко повикване на водача. Тази част от дресурата на гончето, е твърде важна и отсъствието й като елемент от обучението, може да превърне лова в едно неприятно изпитание. С приключването на всяка гонка, кучето трябва безотказно да се отзове при стопанина си, за да бъде поставено на повод. В много от случаите, когато търсещото надалеч гонче, няма възможност да пресече, намерената от нас прясна диря на прасета, възможността да го повикаме и да го насочим по нея окуражително, съвсем не бива да бъде пропускана, а подпомогнатото по този начин куче, без съмнение лесно ще намери животното(ите).
В крайна сметка приучаването за връщане при стопанина е една нелека задача за усвояване от младото гонче и при отработване на този важен елемент, подходите могат да бъдат различни.
Единият е със строгост, но разбира се не прекалена и такава, че да отчужди младото животно от стопанина му. Другият е поощряване с награда – храна, но това може да се използва, само когато наградата е желана и върши работа при конкретния ивдивид. При моите кучета, това най-често не се е получавало, тъй като явно превъзбудените от търсенето или преследването гончета, след като се отзоват на повикването ... категорично отказват каквато и да било храна.
Едва ли е необходимо да се казва, че всяко окуражаване по време на движение или всяко повикване на гончето от стопанина, трябва да става винаги с една е съща команда, с приетата вече от водача повтаряемаст и с една и съща интонация на гласа. Кучетата имат невероятно силна звукова памет и една неоправдана с нищо, промяна на затвърдените по един начин команди, само би объркала животното и би намалила силно ефекта от извършваното обучение.
(Следва)
(Продължение)
Като предисловие към продължението по темата за обучението, не бива да подминаваме основното правило за постигане на успех в това начинание: „Отделеното време и внимание през първите 7-8 месеца от живота на младия ни помощник, ще ни се върнат многократно в бъдеще“. Без съмнение добрите грижи и усърдието ни, ще бъдат гаранция, за получаване на един възпитаник с качества значително надхвърлящи възможностите на повечето кучета, „работата“ с които започва в началото на ловния сезон и се свежда единствено и само ... в извеждане на поредния лов ...!?
А това в същност не е нищо повече от едно „самообучение“, резултатът от което е получаване на гонче без характер и без собствена физиономия, с понижен интерес за индивидуално търсене и преследване, отиващо на всеки лай и копиращо най-често само лошите страни от работата на по-големите кучета.
************
Приучаването на поведение при изстрел, по принцип е една не толкова трудна за усвояване задача, особено когато отработването й започне навреме. Обикновено всичко протича нормално, но резултата предвид строгата индивидуалност на всяко животно, не винаги е един и същ. Някои кучета остават абсолютно спокойни, други показват засилен интерес към резкия и силен звук, но обединяващото при всички категорично трябва да бъде ... липсата на каквито и да е признаци на страх.
Говорейки по темата трябва да уточним, че в случая става въпрос основно за реакция при изстрел в абсолютно спокойно състояние. Именно тогава ефекта от изстрела може да бъде видян най-добре, защото в противния случай, когато вниманието на кучето е ангажирано с нещо – търсене, облайване, гонене и пр., нервната му система е достатъчно натоварена и преодоляването на евентуален страх е значително по-лесно осъществимо.
Естествено в началото на упражнението с малкото кутре, следва да започнем с по-слаби изстрели – примерно гилза с капсул в пушката или още по-добре сигнален пистолет с капси. Когато се убедим, че кучето не реагира отрицателно на този сравнително слаб шум е време да добавим и барут в гилзата, което задължително ще увеличи и силата на произвеждания звук.
В същото време подаването на изстрела, трябва да бъде така съчетано с играта, че малкият ни „ученик“, да не усеща напрежението на момента. В последствие „играта“ може да продължи примерно при всяко излизане на разходка или при заниманията на кутрето с нещо непознато, интересно и увличащо. Внимателното увеличаване броя и силата на подаваните изстрели постепенно ще приближи момента, в който изстрелът с нормално снаряден патрон, няма да предизвиква никакъв страх у нашия помощник.
Много важно е да се уточни, че провеждането на това обучение трябва да става достатъчно дълго време и особено внимателно, тъй като веднъж предизвикания страх у кучето, в последствие много трудно бива преодоляван. Това може да се получи при кученце с по-лабилна нервна система или при такова, което вече е било плашено от нещо, но в същото време и при напълно нормално кутре, когато обучаващия предозира силата или броя на произвежданите изстрели.
Има кучета, които различават твърде добре източника на шума и макар вече да не реагират на изстрели, изпитват неописуем страх ... от гръм на пиратка например. Това колкото и странно да звучи съм го преживявал, макар и не с гончета, а с птичари. Изстрелът с пушка ги караше да пощуряват от страст за работа, докато новогодишната пукотевица с пиратки, фойерверки или шумът от стадиони, направо ги побъркваха от страх. Ето защо, имайки предвид масово използваните пиратки при гонене на някои места, е хубаво още неукрепналото психически животно постепенно да бъде запознато и с този дразнител, за да не бъдем неприятно изненадани в подобна ситуация.
Още по сериозен е случая, при който кучето може да получи страхова реакция в следствие на изстрел, комбиниран с поразяване от съчми. Имал съм такова гонче и грешката беше изцяло моя, защото вземайки го да се „разтъпче“ на поредния пъдпъдъчи лов, въпреки изричната ми молба да се внимава ... един от колегите го простреля. Вече отдавна го бях приучил и то нямаше никаква негативна реакция, но когато няколкото ситни съчми попаднаха в него, ситуацията за съжаление тотално се промени. Кучето беше младо и още нямаше година, а страхът, свързан с болката след изстрела се прояви, въпреки че на него вече бях отстрелвал прасе.
За жалост, последващото преодоляване на този силен стрес е един твърде бавен процес, който при това невинаги е с ясен изход. Възможно е кучето след време да превъзмогне уплахата, но може и да остане една напрегнатост при изстрел, която разбира се не е толкова фатална, но определено не е приятна.
И след като междувременно сме се убедили, че необходимото поведение при изстрел е отработено, вече очевидно е време да се пренесем на истинската сцена на бъдещите ловни събития ... мястото с повече и по-разнообразен дивеч.
И този терен в началото трябва да бъде само един, като едва след първите двайсетина гонки е хубаво периодично да бъде сменян, докато запознаем любимеца си с всякакви обстановки и сме достатъчно сигурни, че той ще ни намира при каквито и да е обстоятелства ... дори и на абсолютно непознати терени. Увереността, която кучето ще добие с опознаването на различните обстановки – полето и планината, всякакви гори (гъсти и не толкова), скалисти и по-леки терени, равнинни, влажни и зашаварени места, различни водоеми и пр., ще му даде силата да се концентрира изцяло върху работата, което е едно твърде важно условие за оцеляването му, при преследването на този опасен противник – дивата свиня.
Има твърде сериозен разнобой във вижданията на специалистите, за това на каква възраст трябва да започне сериозното настървяване на младото гонче. И разминаванията са налице, понякога основателно, тъй като натоварванията при обучаването, макар и не с такава интензивност, както при реалния лов, могат да попречат на правилното развитие на все още неукрепналото куче. Въпреки всичко, при нормално физическо и психическо съзряване на нашия любимец, според мен е необходимо обучението да започне някъде след навършване на шестмесечна възраст.
И тук преди да продължим с подробностите около самото обучение, неминуемо стигаме до дилемата: „В гората или на някакъв импровизиран полигон, да се извършва то – настървяването ...?!
Категорично съм против провеждането на каквото и да е обучение на млади кучета, в ограничени пространства със затворени вътре няколко малки или големи прасета. Причините за тази моя позиция са много и тъй като твърде погрешното според мен обучение в т.н. „гатери“ е масово срещана практика ... мисля да се обоснова по-подробно.
Първият и най-важен недостатък на ограниченото пространство е буквалното лишаване на кучето от най-важното за него ловно качество – търсенето. „Изкалпазаняването“ в тези случаи настъпва още с първите няколко срещи, тъй като още необученото да търси на широко гонче, свиква с бързото и лесно откриване на животните, което е най-голямата измама, сътворявана от масовите „гатери“. На всичкото отгоре, младото куче с лекота прави лъжливата връзка между намирането на прасетата, близостта на стопанина и наличните в повечето случаи окуражителни подвиквания. А „убиващото“ действие на тази неправилна практика е толкова по-силно, колкото по-младо и неопитно е кучето.
Тотално обходеният и изровен от животните район на „гатера“, прави използването на обоняние от „ученика“ съвсем ненужно и той често намира дивеча по памет от предни посещения или просто търсейки хаотично. Само опитно гонче, вече запознато с работата по прасета, може пълноценно да използва носа си и да определи откъде последно са минали животните или да „слезе“ под вятъра, за да ги намери бързо и лесно. И между другото, точно такава реакция на кучето, следва да бъде оценявана с възможно най-висока тежест, при определяне качествата му за работа на т.н. ... „Състезания за работа на дива свиня“.
Само в полигони с по-голяма площ (примерно 200–300 дка), каквито съм виждал в няколко стопанства в страната, обучаваните кучета могат да проявят вродения си талант за търсене и преследване, както и всички останали качества, вдигайки и гонейки точно определено животно, без да губят кръстосващата се и оплетена с тези на други прасета диря.
В най-често твърде тесните пространства (понякога дори двор на къща), младото куче лесно се приучава да следва животното само от поглед или по достатъчно силния шум, издаван при движението му и всъщност бива лишено от възможността да използва най-силното си оръжие – обонянието.
Гатерите имат основен принос и за сътворяването на една друга сериозна измама, която доста собственици на гончета, съвсем погрешно определят като „велико“ постижение. Това без съмнение е излишната смелост, добивана от любимците им при контакта със затворените и стресирани животни.

Воден Чаиров