Автор: М. Александров

На свински лов сме. Вървим с бай Юсуф по стар горски път и си хортуваме.
Бай Юсуф е човек от планината, дребен, подвижен, с малки очички, с малки мустачки върху широка, добродушна усмивка. На гърба си носи стара раничка, надяната върху изтъркано сетре. Обут е в стари шаячни потури, затъкнати във вълнени калцуни. Стъпил е в износени гумени цървулки. През рамото му е преметната стара двуцевка.
До него върви моя милост. Човек от града. Хранен и гледан. Облечен в новичък ловен костюм със силиконова подплата. С нови, меки, топли ботуши, с нова карабина.
Всичко ни е различно. И вярата ни е различна. Той мюсюлманин, аз християнин. Но едно ни е общото – меракът към лова. Тоз мерак, таз голяма любов изравнява всичко останало и ни прави братя.
Не съм идвал на лов миналата седмица, а тогава на бай Юсуф му излиза глиган, по който той гърми два пъти, но глиганът заминава по живо, по здраво.
Та сега решавам да го подкача, да ми разкаже как е станала тази работа.
- Кажи, бай Юсуф, как стана тая работа миналата седмица? – питам го аз и се смея.
Той се спря, погледна ме изпод вежди с малките си присмехулни очички, потъпка на място и рече:
- Ще ти кажа и го запомни! Ловувахме на „Алагюне”. Бях долу на поляните. Годините ми са вече седемдесет и пет, трудно вървя. На таз пусия рядко минава дивеч, ама тоя път мина. Изсипа се глиганът от долето и право към мене иде. Голо място, равно, с две бренекета му гръмнах, ама не улучих. Той лети към мене, а аз седя като закопан, нямам сили да мръдна. Вече се прощавах и с авджилъка, и с всичко, когато той спря на метър от мене. Гледаме се с него, как сега се гледаме с тебе, и - срам не срам, пред тебе го казвам, другите не знаят - бутнах го с „масурите” по носа, а те, дет` се вика, още димяха. Той, глиганът, каза „Уф!”, мина и замина покрай мен и не ме удари… И цяла седмица покой нямам. То животното – добро. В очите му гледах, ама пусто, нали сме ловци, всички много ми се смяха! И майтап си правиха. Но запомни от мене: човек и на сто години да е, пак за кашмер може да стане!
От тоя разговор минаха години, помня го и гледам да не стана за срам. Чета много, стрелям много, на лов ходя много (при всяка възможност), старите ловци слушам внимателно, но не би. Което е писано, то става.
И пак сме на лов. Последен лов за сезона, последна гонка за деня. Времето е слънчево и топло, гоним „Марколеца”. Дълги, два-три километра високи скали, отгоре – „цигански” тръни, люляк и келяв габър. Отдолу под скалите – гъсти храсти, преминаващи във висока гора, широка около двеста метра, и още толкова орно поле, което опира в къщите на близкото село Русаля.
Возя с „нивата” трима колеги към пусиите по асфалтов път, който пресича скалите, отивайки към близката кариера. Спирам горе на високото и двама колеги слизат. Единият е Георги Рашков – тридесетгодишен здрав мъж, добър стрелец, добър ловец, стреля с автомат МП-153, само „Ремингтън”, само „бренеке”. На другия колега му викат Антонката. Дългогодишен и опитен ловец. По неговите думи досега е отстрелял триста прасета. Въоръжен е с „ижовка”. Негов специалитет са „торбинките” (куршум на „Майер”). Той е местен. Крайната къща, дето се вижда, е негова.
Казваме си „Наслука!”, но той се повръща и казва:
- Миро, внимавайте! Трийсет години ловувам тука, другаде като не ги намираме, тука са!
Продължихме надолу с колегата Илин. Млад ловец, много мераклия, много „точен”. Ловува с „ИЖ-58”, успоредка. Любими „бренекета” са му „Рио” и вече се доказа. А след този лов има „златна карта” от председателя Иван Сянката, което значи винаги „добре дошъл”.
Оставям го на пусията, казвам му обичайните неща и продължавам надолу. „Нивата” оставям на двадесет метра от шосето, връщам се малко нагоре, успоредно на пътя, и намирам пусията. Тя е в края на широколистна гора, надясно има просвет до оранта, а наляво на около сто метра е Илин. Отзад на тридесет метра е шосето. Пусията е зад дъбово дърво. Заставам зад него, почиствам сухата шума под краката си, оглеждам се, отрязвам с ножа клон, който се е спуснал отпред.
Свалям от рамо комбинацията „ИЖ-94” - 12/76 и 7,62х54R. Внимателно я отварям, като тайно се наслаждавам на тихото стегнато прищракване. В гладката цев спускам един патрон Super Fiocchi с куршум „Гуаланди-магнум”, 42 г, а в нарезната „монтирам” руски патрон с куршум 13 г, с мек връх, производство на Бернаулските военни заводи.
Поглеждам пусията още веднъж, за да не пропусна нещо. Отварям капачето на паласката, която е на коженото ботушче на приклада. Там са се „гушнали” четири патрона, по два за всяка цев. Разкопчавам якето и улеснявам достъпа до другата паласка на колана. После проверявам в джоба на якето, където стоят още четири патрона – за всеки случай. Премествам ножа назад по колана, за да не пречи.
Уважаеми колеги, на лов за диви прасета винаги носете нож! Голям, здрав, добре наточен нож. Той винаги ще ви е от полза и винаги може да потрябва. Не слушайте и не вярвайте на хора, които пишат, че е излишно и смешно да се кичите с големи „ханджари”. Тези хора или не ловуват, или малко ловуват, или са „кабинетни” ловци.
За този лов бях избрал моя стар, дългогодишен „приятел”, който ме придружава вече тридесет години по ловните пътеки – туристически нож „Вихрен”, който се оказа незаменим и като ловен. Плексигласови, прозрачни чирени, острие двадесет сантиметра, дебело четири милиметра, широко четири сантиметра. Перфектен! В момента, пишейки тези редове, той е пред мен. Гледам го. Меря го. Пипам го. Невероятно е усещането от допира на хищния резец по кожата на ръката!
Тихо е. Спокойно е. Не трепва нищо, а същевременно въздухът е пълен със звуци. Ясно и отчетливо от близкото село се чува човешки говор, лаят на селските кучета и виковете на циганина с мегафона от старата „Жигули”: „Търговецът минава! Купува кожи, капачки и орехи...”
От време на време зад гърба ми се чува хъхленето и пухтенето на тежко натоварени камиони, слизащи от кариерата. Под мене, в края на гората, звънко хлопайки, се чуват чановете на козе стадо. Тишина, изпълнена със звуци – каква антилогика, уважаеми колеги! Ние ловуваме на диви прасета в един питомен свят! Каква симбиоза, какво чудо!
За близо четиридесет години, откакто масово се ловува чрез гонка на диви свине в България, те така са изучили нашите „номера”, че с лекота ни „финтират”. Още от малки те са заграждани, гонени, стреляни, оцелявали и пораствали. Вече няма с какво ново да ги „учудим”. И през главата ми минават спомени за това „мирно” съжителство по време на „война”. Ето един от тях. На лов в Балкана сме. Зима е. Снегът е малко. Гоначът върви по отсрещния склон. Между нас има поляни, обрасли с редки храсти, и изведнъж виждам движение до един храст. На двеста метра от моята страна зад храста стои диво прасе. Мен не ме вижда, но наблюдава гонача, прави две-три крачки напред, поглежда го и се връща назад. Когато гоначът отмина, прасето се спусна, пресече пътя, по който бе минал човекът, и се скри зад баира. Тогава разбрах, че животните са наясно и осъзнават какво правим ние в тяхната „къща”.
Така се бях унесъл в мисли, че като тресна изстрел от страна на Илин, едва не подскочих. Веднага виждам черно прасе да минава като черна мълния между него и мен. Водейки го, почти се завъртях назад и в момента, в който стрелях с гладката цев, влязох с цевта в зоната на клони, спускащи се от дъба, на които не бях обърнал внимание. Стрелях втори път и прасето замина.
В същото време остро квичене наелектризира въздуха. „Чупя” пушката, забравил за патроните в ботушчето на приклада и в паласката на кръста, и незнайно защо трескаво се опитвам да извадя патрон от джоба на якето. Ръката ми обаче само се плъзга по плата и в този момент, уважаеми читателю, невероятен шум изпълва гората! Чупи се, трещи се, ломи се и от двете ми страни препуска „казашка сотня” от десетки диви прасета: черни, големи, рошави, навирили опашки като маждраци, а между тях – огромен атаман с бели, бляскави саби.
Трясва нов изстрел. Квиченето спира, „сотнята” се изнизва като огромен тъмен поток. Вече съм успял да извадя патрон, напразно се опитвам да заредя, накрая успявам. Виждам да се изнизва последното прасе. Повеждам го и в момента, в който вече трябва да натисна спусъка, то минава пред „Нивата”. Задържам за секунда, стрелям, но то вече е скочило в оврага.
Тишина. Небето падна. Въздухът се сгъсти. Трудно дишам, главата ми шуми, стомахът ми се сви на топка. Ръцете ми треперят! Пред очите ми искри! Защурах се нагоре-надолу да търся ударено прасе. Няма! Срам, голям срам, уважаеми колеги ловци!
В това време сякаш от друг свят чувам гласа на Илин:
- Миро, падна! Едно ударих!
Отдъхнах малко. Качих се при него. Средно прасе, около сто килограма. Ударено първо в бута с „бренекето”. Затова е квичало. Доубил го е с изстрел зад ушето.
Стискам му ръката, честитя му, тупам го по рамото. Добре, че е ударил, че то резилът е голям.
След това се събрахме всички. И всички сериозни, и говорят:
- Случва се!
И аз им викам:
- Така е!
Ама да знаете, че не е така!
Само секретарят Милен се смее и казва:
- Не се ядосвай, радвай се, че си жив, можеха да те изядат. То, прасетата, са по-„човеци” от човеците, пък ние сме дивите. Четирийсет минаха на два метра от теб и не те закачиха.
Два дена глава ме боля, три дена бях болен, една седмица правих анализ къде допуснах грешка и установих:
- първо, никога не заставай на пусия зад дърво, застава се пред него – да имаш добра видимост и да се ориентираш добре;
- второ, оглеждай обстановката на цялата пусия – не оставяй клони зад гърба си, ситуациите се менят непредсказуемо;
- трето, никога не оставяй колата в зоната на изстрелите – можеш да я гръмнеш без да искаш;
- и четвърто, не се разконцентрирай, не допускай да се отнасяш в мисли и спомени!
И си спомних думите на бай Юсуф, че и на сто години човек за кашмер може да стане.
При мен се случи на четиридесет и седем.

Източник: списание „Български ловецъ”