Публикувана от 
Събудих се рано-преди часовника да зазвъни досадно. Десети ден ме мъчеше ужасна кашлица. След вчерашното мръзнене по пусиите би трябвало да си остана у дома и да пия топъл чай с мед - така си говорех до като си обличах ловните дрехи. Изпих си кафето, нахраних домашният ми любимец, който много добре знаеше, че когато се върна ще мириша на кръв и барут, и че няма да го взема с мен. Свиваше се на кълбо в ъгъла на дивана и по своему се сърдеше - питбулска му работа. Раница, пушка и патрони бяха приготвени още вечерта. Чаках да стане шест часът и да потеглям за поредният ловен излет. Само да не беше толкова студено и да не духаше този мразовит вятър, и да не кашлях....
Когато пристигнах на сборния пункт вече се бяха събрали около петнадесет колеги. Попълнихме документите и решихме да идем да търсим прасета на Велиновите борове - една висока местност, в която отдавна не бяхме ловували. Когато пристигнахме разпределихме пусиите и всеки се запъти към своята. Аз и още двама колеги застанахме в една линия на разстояние около сто метра един от друг. С единият колега се виждахме а другия беше зад едни гъстаци. Но и тримата бяхме на ръба на едно дере. Тишината беше оглушителна, снегът хрупаше под краката ни. Застанах на моята пусия и се загледах в боровете пред мен - само дерето ме делеше`от елхите отрупани със сняг и високите борове, под които се надявахме да има легнали прасета.
Гоначите още не бяха пуснали кучетата когато от борчетата пред колегата от лявата ми страна излезе прасе. След него излязоха още пет малки. Колегата ми ги видя и вдигна пушката си. Но точно тогава майката се спря, обърна се на зад към малките и сякаш нещо им каза. Те се обърнаха и се скриха отново там, от където бяха излезли. Колегата ми стреля в малките но не удари нищо. А майката.... майката тръгна към мен. Вдигнах карабината и я прихванах на оптиката но един глас ми повтаряше: тя е майка..... тя се принася в жертва заради малките..... идва като на заколение.... Тя слизаше в дерето на десет метра пред мен-дори не тичаше. Пръстът ми беше на спусъка, точката на оптиката беше на гърдите й..... а в мен бушуваше буря от ловното желание и гледката от преди минута.
Отместих оптиката и стрелях зад нея. Почувствах невероятно облекчение но само за две минути - до като не чух изстрел. Бях забравила за колегата след мен. Майката тичаше по дерето към него а той не знаеше, че е майка. Беше я отстрелял.
По-късно през деня вече бяхме на топло в ловната ни хижа, печката гореше, на нея хляб се печеше, скарата димеше и приказките се завъртяха около падналото прасе. Трябваше да им разкажа защо не го отстрелях. И колегата разказа защо е стрелял по приплод а не по майката. И тогава друг колега се сети за един друг случай, който ни разказа:
- Беше преди години, пак на Велинови борове - някъде по Коледа. Кучетата вдигнаха много прасета. Пред мен на пусията излезе едно и аз го стрелях с патрон четиринадесет нули. Видях как от местата където бяха попаднали сачмите бликна кръв. Но прасето не падна а продължи да бяга макар и бавно. Дойдоха гоначите и горския Ицо, който тогава ни беше на гости. Тръгнахме по кръвта и не след дълго го видяхме. Стоеше право, гледаше втренчено сякаш в някакъв си свой собствен свят, кръвта му беше почти изтекла но то стоеше. Беше женска. Един колега извади пистолет и му стреля два пъти във врата. То се сгърчи но не падна. Продължаваше да стои и да гледа с онзи поглед. Тогава горския извади голям ловен нож и отиде до него да го довърши. През цялото време това прасе издаваше тъжни звуци. До последния си миг стоеше право и издаваше тези звуци. Сякаш искаше нещо да каже....
Всички се умълчахме а най-възрастният от нас - Бай Иван каза с тъжен глас:
Не е искала да мре. Бременна е била а не е дала живот....
Соня Андонова
Сподели
Лунен 
Времето
Картички
