Гласът на ловеца

Ловувайте със сърцето си!

Два дни обмислях, дали да дам гласност на този случай, но болката и скръбта са непреодолими, за това се реших да споделя с Вас и с надежда за промяна. Селото ни се гордее с ловната дружинка, която е с над 100 годишна история, доказала се във времето със своите истински ловци и ненадминати трофеи. Адмирации към всички тях! Но не мога да кажа същото за другия тип ловец, т. нар. Мръвчар...

още

Начало » ЛОВНИ РАЗКАЗИ » Хлябът, който нямаме

Хлябът, който нямаме

vater Публикувана от vater | 27.11.2015
0 коментара | публикувай коментар
Принтирай Изпрати на приятел

Хлябът, който нямаме

Листата в "Гълов баир" танцуваха последния си танц, подтиквани от скоро родения северняк. Пролетните фидани на саморасли сливаци се готвеха за първата си зима, задържайки около младите си стебла гъсти кожуси от шума. Зимата обгръщаше околността бавно, с трудно търпими вече зимни ръкави. Въпреки това, гората бе радостна! Игривите мокри от утринната мъгла клонки нежно и освежаващо галеха загорялото лице на бай Страхил, основния гонач на дружината и тези закачки усмихваха лицето му. Величествен бе "Гълов баир"! Макар, че есенните му коси бяха силно оредели, той продължаваше да предизвиква възхищението на стария гонач. Комшийката на Страхо, баба Гюлбие, с почитание го наричаше "мюбарек ев" /благословен дом/, и наистина дълбоките дерета бяха такива за дивите животни. Увитите и сплетени тръници над големия сипей бяха защитено убежище за не една свинска сюрия, а от най-гъстите и недра в края на януари, като малки тапички, изкачаха топчести пижамести прасенца.

Близостта на границата, до голяма степен, спомагаше за дащните излети на местните ловци, и те се радваха на добра слука и трофеи.

Зорко и Лунка бяха бараците на Страхо! Знаеха ги по цяла Странджа планина, като страшилище за дивите свини! Породени брат и сестра, от съвсем бебета Страхил ги поемаше и играчките им бяха къде свинско копито, или кървави парчета от кожата на някой нерез! Техните умения в откриването на сюриите прославиха Страхил в много планини.

Пусиите заградиха на гъсто големия сипей и Страхо пусна кучетата. Гонката бе дълга, около 3км. в права посока, но задължителните проверки в дълбоките улами на силно загъстения с черен бодил сипей проточваше времето с няколко часа. Зорко и Лунка се разтичваха вече, като поемаха от полегатия пясък към първите гастаци, когато мъжкаря се закова на място. Лунка, забелязала това също свърна към кучето и задуши с носа си към високото насреща. Страхил се стъписа и свали дядовата си ИЖ-овка от рамото. За пръв път виждаше кучетата си толкова несигурни и 2-3мин. му отне приближаването до тях. Когато съвсем ги доближи и погледна към трънливите подходи хлъцна от изненада. Малки, съвсем пресни човешки стъпки влизаха навътре в тръницата и се губеха в завоите на многобройните тунели. Между стъпките си личеше и ясен отпечатък на ръка! Страхо приклекна и се загледа навътре. След около 3метра стъпките изчезваха и се превръщаха в успоредни вдлъбнатини, но отпечатъка на ръка бе ясен и се проточваше навътре в гъсталака. Беше човек, Страхил бе сигурен в това си откритие! Стария гонач се зачуди, какво да предприеме?! Тук, толкова ниско, под сипея нямаше обхват, селото бе далеч надолу, в низината, а джипа, който го остави, вече не се и чуваше дори! Страхо, като планинец, не бе от страхливите и взе бързо решение. Свали раницата от гърба си, като от нея взе само парче хляб, което сложи в дълбокия джоб на брезентовата си шуба. От граничар по заставите, той се бе приучил винаги да взема хляб със себе си, независимо от изпълняваните задачи, и той си припомни тази своя привичка, сякаш усещайки нечия несрета в сегашното си откритие! Само пролазвайки можеше да проследи влизащите навътре следи и Страхо, като прихвана пушката към края на ремъка и се запромъква навътре. Докато лазеше, гонача си припомни десетките пъти, когато му се налагаше да преминава през такива тръни, съвестно изпълнявайки задълженията си на гонач, и бе спокоен. Умът му отброяваше възможните причини за създалата се ситуация, но това, което се разкри пред очите му, след 20мин. лазене, го покърти за цял живот!

В дъното на дълбок улей, обхванат от плътния сумрак на преплетените бодили на чилиите, Страхил различи нещо, като вързоп парцаливи дрехи! Възможно бе да са довлечени от хищници тук, но стъпките не му даваха мира. Те, стъпките, свършваха при вързопа... Страхо съвсем доближи до парцаливото кълбо и с върха на пушката го побутна. Нямаше реакция, никакъв звук! Той повтори, вече по-силно и усети, че нещо се размърда отвътре. Малък, обут в нещо, като сандал, женски крак се промуши от вързопа. Страхил повика тихо и дрехите съвсем се разхвърляха наоколо. Уплашен женски писък се удари в гъстака, но бързо заглъхна процеждайки се през плетеницата от бодли. Страхо бързо съобрази ужаса в очите на жената и подпъхна пушката под тялото си, като същевременно и заговори с тих и мил глас. Бледото изсъхнало лице на жената се изкриви в гримаса, когато тя заговори с едвам мъждукаща сила на непознат език. Явно бе, че и костваше усилия да говори! Едната и ръка постоянно опипваше друга част от вързопчето, като че търсеше нещо! Неподвижна детска ръчица се оголи изпод парцалите и сърцето на стария гонач подскочи! Той веднага разбра какво се бе случило. Напоследък новините гърмяха за бежанската вълна, и в съседните по границата дружини, често намираха групи от мигранти. Явно беше, че жената се бе загубила от такава група и бе намерила убежище и завет в това усойно място. Докато размишляваше, остър женски вик се изтръгна от женицата и премина в ридание. Изровила от вързопа малко детско телце тя го обсипваше с целувки и притискаше силно до гърдите и. Стария гонач посърна, защото видя, по-скоро усети, че с детето се е случило нещо непоправимо, но въпреки това се стегна и протегна ръцете си към нещастницата. Изражението на лицето му говореше повече от всякакви думи и жената му подаде телцето. Страхил, без да обръща внимание на режещите и пробождащи го тръни, рязко се обърна, и като провлачи внимателно тялото през гърба си, подхвана го с надраните си до кръв ръце и отблъсквайке се с лакти и колена понесе детето към светлината.

Зорко и Лунка усетиха завръщането му и радостно пролайваха. Вече на открито, Страхо постла шубата си на пясъка, като постави телцето върху и и започна да разстрива хлътналите малки гърдички. Когато докосна с устните си детското личице, в опит да даде няколко топли глътки въздух, усети вледенената устица и все още меките, но истинали скули на детето. Нямаше живот там, нямаше..
От суровото лице на планинеца се търколиха врели сълзи, които дори пясъка не пожела да погълне, а той се преви одве, строполи се възнак и се предаде на мъката.

Никога, никога Страхил гонача не забрави този ден и мъртвото детско лице. Комата хляб, който изпадна от джоба му нито мухляса, нито го изяде животно, а само изпръхна и се втвърди, като камък. Камък, като малък пожълтял паметник на безвреме прокудената детска душа.


26.11.2015г.
София

Христо Грозков

Абонамент за бюлетин