На 8 октомври 2002 година Българска асоциация за запазване на грабливите птици (БАЗГП), стана асоцииран член на Международната Асоциация за Соколарство и Запазване на Грабливите Птици(IAF), в която членуват повече от 40 страни от Европа и света. БАЗГП е единствената организация, която представлява България в IAF.

Соколарството в Европа и Русия

“Първиятъ късъ месо

и първиятъ кожухъ

е добитъ отъ ловъ.”

Toussenel

Официално в Европа соколарството навлязло заедно с Германските племена през ІV-ти век. То се появило първо в Римската култура, скоро след преселването на вандалските племена, въпреки че римляните и гърците използвали хищници като помощници в лова на птици с мрежа още преди това. Между 500-1800 г. соколарството достигнало своя апогей като изкуство. (Въпреки това още през 75 година на І-ви век от н.е. старите тракийци използвали обучени соколи за лов по долината на река Марица. От Балканския полуостров този занимателен спорт бил пренесен и на Апенинския п-ов. БАЗГП ще отдели специално внимание на соколарството в България в един от следващите броеве на списанието.). Според исторически данни синът на император Авитус, Екдициус, пръв ловувал с дресирани соколи около Рим, през 580 година. В Римската империя соколарството било разпространено даже и между католическото духовенство. Наложило се дори неколкократно (през 417, 506 и 586 г.) на духовните лица да се забранява това удоволствие като неподходящо за сана им. Въпреки тези забрани, много пристрастени свещеници и игумени продължавали да отглеждат най-добрите соколи и тайно да ловуват с тях. Пак в Римската империя, около 800-та година била издадена заповед, според която “който убие или открадне обучен за лов на жерави сокол, е длъжен да го замени с друг добре изучен и да плати глоба 5 денара (денар-стара римска монета, със стойност като нашата някогашна рубия.). За обикновени соколи и ястреби глобата била от 1 до 3 денара”.

Едновременно с описанията на живота на соколарите се появили и описания на живота на самите соколи. Така било поставено началото на орнитологичната литература. Първият трактат по соколарство бил написан около 1247 г. от  кръстоносеца Фридрих ІІ-ри от Хохенщауфен. Фамилията може да ви се стори необичайна за автор на такъв труд. И е  така, защото неговият създател не бил професионален орнитолог, а … император на Свещената Римска империя.  Фридрих ІІ бил наречен “баща на орнитологията”, а книгата му “DeArteVenandicumAvibus”(“Изкуството на соколарството”) станала важна стъпка в развитието на съвременната наука. Римският император дотолкова бил пристрастен към соколарството, че дори и по време на война не се отделял от любимите си соколи, като не преставал да ги пуска по жерави, чапли и яребици пред очите на неприятеля.

Соколарството се появило в Англия вероятно около VІІІ век. Последователите му го практикували масово с такава жажда, каквато, може би, нито един друг английски спорт, дори и ловът на лисици, никога не е предизвиквал. Ловът със соколи бил изключително популярен както сред аристокрацията, така и сред простолюдието.

Различните видове соколи и ястреби били разпределяни за различните касти и слоеве от обществото според ранга и положението на последните. Орелът и лешоядът, например, били за Императора; северният сокол се ползвал от членовете на кралското семейство; за графа бил соколът-скитник; за дребния земевладелец – Големият ястреб (кокошкар), за свещеника – Малкият ястреб (врабчар), а за прислугата – “безполезният” керкенез. Интересно деление на грабливите птици по този повод прави Английската Книга на Св. Албан. В нея четем, че соколите били пускани да летят за забавления на аристокрацията, докато от Големия ястреб можело да се очаква да пълни килера с обикновен дребен дивеч. Ето защо треньорите на ястреби (austringer-и) и самите ястреби останали до голяма степен неизвестни в историята, за разлика от възвеличаването на соколите в картините и писмените произведения. Соколарството станало причина за появата на първите закони за опазване на грабливите птици: Хенри VІІ защитавал гнездата на Големите ястреби “със заплаха от наказание за година и един ден затвор”. По времето на Едуард ІІІ и Едуард VІІза разрушаването дори само на едно гнездо на ястреб или сокол се наказвало с година и един ден строг тъмничен затвор, а за този, който убиел или дори само откраднел дресиран сокол, наказанието било смърт. През годините били прокарвани и други строги закони и укази в защита на соколарството, по-специално при царуванията на Вилхелм Завоевателя,  Хенри VІІІ и кралица Елизабет.

Английските автори, писали за соколарството, често споменавали соколи варвари (Barbaryfalcons) и тунизийски соколи. Използваните метафори в Шекспировите пиеси показват, че в Британия по време на Тюдорите соколарството било така разбирано и обичано, както футболът днес. (“One falcon, one spouse. Two falcons, no spouse.” – William Shakespeare; “Един сокол, една съпруга. Два сокола – без съпруга.” – Уилям Шекспир”)

Във Франция и Германия кралете, графовете и бароните си позволявали да носят своите соколи в църковните олтари по време на Божествената литургия, за да им се измолва от Бога здраве и изкуство в лова. По това време в манастирските бюджети били предвиждани суми за изхранването през зимата на стотина соколи и техните прислужници, изпращани от болярите и велможите. Нека споменем още и за данък десятък, който притежателите на гълъбарници плащали на Хесенския граф Филип Велики за неговите соколи. Според заповед на графа всеки притежател на повече от 10 гълъба бил длъжен да дава по един на всеки десет от своите гълъби за храна на графските грабливи птици.Император Фридрих Барбароса пък дотолкова бил отдаден на този спорт, че сам обучавал соколите си.

По време на Аконската обсада френският цар Филип-Август напразно предлагал на турците хиляда златни монети, за да му върнат сокола, случайно уловен от тях.

Франсоа І, наричан още “баща на ловците”, имал 300 сокола с прилежащия персонал от около 70 души за дресирането и наглеждането им. Началникът на този персонал получавал заплата, равна на заплатата на един маршал. Франсоа І харчел огромни суми по любимия си спорт.

От соколарството с не по-малка страст се увличали и дамите, особено в Средните векове. Тяхната страст към този атрактивен лов  била описана в специалното съчинение за лова със соколи на Димитриус, лекар на император Михаил Палеолог. В този труд се споменава за много баронеси и графини, които прекарвали времето си само в лов с исландски бели соколи. (Между другото, този спорт се практикува от жени и днес. За тях той е не по-малко атрактивен и се практикува със същата страст, а резултатите, които показват представителките на нежния пол при ловните излети, са впечатляващи. За отбелязване е, че днес няма разделение по класов и полов признак и жените успешно ловуват и с такива големи птици, като орлите).

Германският император Карл V, наричан Карл-Кинт, отстъпил остров Малта на изгонените от остров Родос рицари от Ордена на Хоспиталиерите, за което те били задължени да му изпращат ежегодно във Виена по един бял сокол вместо данък. Същият този орден по свой рицар изпращал ежегодно 12 сокола за краля на Франция.

С такъв данък били облагани и много привилегировани поданици на руски, монголски, персийски и турски монарси.

През 1396 г. в Прусия пък имало специално училище за дресировка на соколи и използването им за лов.

В Русия соколарството достигнало най-голям разцвет през XVIIвек по времето на Алексей Михайлович – страстен любител и запознат с този вид спорт. Ловът със соколи се развил и благодарение на тогавашните соколари. Те охранявали строго гнездата и подбирали разумно младите птици, без да вредят на останалите от люпилото. Нещо повече – за да имат право да обучават царските птици за лов, соколарите в Русия били подлагани на изключително сериозно наблюдение и сурови забрани. Не им се разрешавало, например, да пият, да пушат, да се занимават с хазарт, “да не би на господарските птици да им се случи нещо лошо от пияните и нечисти хора”. Хищните птици били пазени, възпявани, почитани и уважавани, с други думи това бил “златният век ” на пернатите хищници.

Башкирците и киргизите използвали за лов на различен дивеч соколи, орли, ястреби и кани. Пътешественикът Аткинсън е нарисувал киргизкият султан Бег в минутата, когато храни своя любим орел.

В края на ХVІІІ век соколарството загубило популярност с навлизането и бързото разпространение на огнестрелното оръжие в ловната практика.  За забравата на това красиво ловно изкуство повлияла и дресировката на определени кучешки породи. В края на ХІХ век отношението на човека към хищните птици се променило коренно и от високо ценени помощници в лова, соколите и ястребите се превърнали в опасни конкуренти на ловците с пушка. Започнали широкомащабни кампании за унищожаване на пернатите хищници. В ловния печат се появили снимки на ловци с десетки отстреляни “вредни” ястреби и соколи.

Въпреки, че този толкова славен спорт бил изоставен като масова практика, в Германия и Англия малък брой верни поклонници– земевладелци в частни имения и отделни любители – ловували изолирано. Соколарите създали поредица клубове (като HawkingClub  и “Школа за обучение на соколи”), които запазили изкуството живо. Благодарение на голямата любов към птиците и постоянството на соколарите, в първите години на ХХ-ти век в Европа, Азия, С. Америка и Африка започнал ренесанс на лова със соколи. Създали се множество клубове, които в повечето страни формирали национални соколарски организации. В същия този период ловът със соколи се практикувал в Персия, Арабия, Монголия, Китай, Киргизките степи. В Европа била създадена Служба на дресираните соколи, която използвала обучени соколи за улавянето на пощенски гълъби по време на война. Такива соколи се обучавали с десетки в Германия и Франция.  В статия от в. ”Ловецъ” от 1902 година по този повод четем: ”Изпратените от персийския шах преди 6-7 години около 40 дресирани за лов соколи като подарък на германския император, са употребени за тази цел”.

В Узбекистан, Казахстан и някои други руски републики и днес някои умели ловци използват скални орли за улавяне на зайци, лисици и вълци заради кожите им.

Днессоколарството е развито и се практикува в повече от 40 страни от цял свят, които иматспециални закони както за регулиране на самия лов, така и за предотвратяване на бракониерството. Успоредно с това съществуват програми за възстановяване и пускане в природата на редица застрашени и почти изчезнали видове, като: калифорнийският кондор, соколът скитник, мавританският керкенез и др. Една от организациите с най-голям принос за запазване на грабливите птици и с най-много реализирани програми е IAF, към която се присъединии БАЗГП. IAFе член на Световния съюз за защита на природата (IUCN), в който влизат организации като BirdlifeInternational, WWFи др.

Без намесата на соколарството всички програми за опазване и реинтродукция на грабливите птици биха били немислими. Соколарството и моралът в него са мерило и балансиращ фактор между настъпващата урбанизация и устойчивото ползване на природата. За съжаление, закони за соколарството днес в България не съществуват. У нас, поради различни причини, и новият Закон за лова не пожела да промени това статукво. В същото време бракониерството с грабливи птици процъфтява, някои хора се облагодетелстват от това, а популациите намаляват прогресивно.

Вярваме, че от изложеното дотук читателят ще добие ясна представа какво значение е имало соколарството и с каква слава се е ползвало то – като средство за лов и като ненадминато изкуство, практикувано от древността до наши дни.

Запознахме ви с практикуването на соколарството в света, а сега иде време да ви срещнем и с българската “следа” в този така популярен в миналото ни лов. Но за това – в следващата ни среща.

Павел Якимов

Председател на

Българска соколарска асоциация за запазване на грабливите птици (БСАЗГП), член на

Международната асоциация за соколарство и запазване на грабливите птици

(IAF – International Association for Falconry and Conservation of Birds of Prey)

Ел. поща: sokolarstvo.eu@gmail.com

Ел.страница: www.sokolarstvo.eu