Гласът на ловеца

Как ловна дружинка реши проблема с бракониерските набези

Искам да изкажа публично възхищението си и да разкажа пред вас Уважаеми Колеги как една дружинка накара Бракониерите да спрат, или по скоро да ограничат набезите си в района. На по малко от двайсетина километра от град Хисаря сгушено в подножието на Средна гора се кипри с. КРЪСТЕВИЧ. Почти ежедневно бракониерски машини огласяха вековните гори и поваляха вековни дървета, ако само можеха да...

още

Диана

vater Публикувана от vater | 18.06.2017
0 коментара | публикувай коментар
Принтирай Изпрати на приятел

Диана

Поливният канал, извил се като змия, с тихо ромолене провираше бистрите си води между редките дървета. От време на време от клоните на старите върби се откъсваше някое изсъхнало от слънцето листенце и приземявайки се върху водната повърхност, предизвикваше леки и ефирни трептения. Недалеч от канала, нахлузила зелената си премяна и примесена на места с жълто – червеникави краски, издигаше снага смесена широколистна гора. От другата му страна изправени в стройни редици, докъдето ти поглед стигне, се бяха ширнали безкрайни слънчогледови ниви. Черните им и узрели пити, украсени с жълто венче от листа, се бяха наклонили и сякаш молеха августовското слънце да не се скрива зад баира, за да могат постоянно да го следват в неговия път.

По пътеката виеща се покрай канала в ранния следобед се зададоха двама души. Станимир, висок и едър мъж, облечен в маскировъчно облекло и нахлупил зеленикава шапка на главата, бе забил поглед в земята и замислено вървеше напред. На кръста си бе препасал червеникав патрондаш, а на рамото му висеше дълга пушка. Зад него вървеше тринадесетгодишният му син Илия. Облечен със зелена памучна ризка с къси ръкави и тънки кафеникави панталони, той също носеше зелена шапка на главата. Придържайки в едната си ръка сгъваемо рибарско столче, Илия следваше плътно баща си и се стараеше да не изостава.
Стигайки до стара клонеста върба, обрасла в основата си с гъста трева и ракитак, те се спряха като Илия остави столчето на земята, а Станимир сложи ръка над очите си и зарея поглед над обширните слънчогледови блокове. Над нивите бе застанала душна и трептяща мараня, която на моменти създаваше измамното впечатление, че растенията потреперват. Бащата свали ръка от очите си, загледа се в обраслия ствол на върбата и тихо каза на сина си:

- Ще застанем тук в гъстата трева до върбата. Като идвахме да жънем през седмицата с комбайните слънчогледа оттатък баира, към Манчовия гьол, на няколко пъти забелязах, че следобедния прелет на гургулиците минава над самотния орех по средата на този блок. След това се спускат към тази върба, пият вода от канала и свиват към гората, за да почиват през нощта.

Илия послуша баща си, влезе навътре сред тревата, поутъпка си едно малко местенце до върбата и седна на столчето. Баща му застана пред него, извади два патрона от гнездата им в патрондаша, свали двуцевката, зареди я и отново се загледа с надежда към нивите.
Жаркото августовско слънце вече бе започнало да клони на запад, а лъчите му се плъзгаха косо над слънчогледовите пити. Някъде откъм гората закука кукувица и трелите на нейният зов се шмугнаха между стволовете на дърветата и се извиха над короните им. Ловецът се замисли. Сепна го гласът на сина му:

- Тате, кажи ми нещо за гургулиците? – с поглед, изпълнен с очакване Илия се втренчи в баща си.

Станимир се усмихна, заслушан в песента на кукувицата и отговори:

- Гургулиците, сине, не са наши птици. Прелетни са. Те зимуват в топлите страни, някъде в Африка. При нас идват през пролетта, да снесат яйцата си и да отгледат малките си, а есента пак си отиват. Приличат на гугутките, но са по – красиви от тях, имат по – шарена окраска.

Ненадейно, Станимир прекъсна разказа си. Очите му се присвиха, а ръцете нервно потрепнаха. Ниско над слънчогледа се плъзна силуета на дребна птица с ръждиво – кафяв цвят. Украсена с черни петна и шарки, тя с няколко резки движения на крилата се издигна по – високо и в стремителен, зигзагообразен полет се понесе към старата върба.
Ловецът вдигна заредената пушка, прицели се бързо в птицата и натисна спусъка. Проехтя силен изстрел, чието ехо дълго се блъска над дърветата. Птицата, съшибана от сачмите, се превъртя във въздуха и тежко тупна във високите треви зад върбата. Илия веднага се втурна нататък и скоро я донесе, като гордо я показа на баща си.
Прелетът започна. Напълнили гушките си и натежали от обилното хранене върху питите, някои от птиците излитаха ниско над растенията, а други първо набираха височина, но всички мамени от студените и бистри води на канала се насочваха към върбата, където се бе скрил Станимир. Оттам ги посрещаха светкавици, сякаш изригнали изпод земята
Августовското слънце се бе свлекло зад баира, а откъм Средна гора задуха лек, прохладен ветрец. С почти празен патрондаш и с натежали висулки, Станимир се обърна към сина си и тихо му каза:

- Приготвяй се да тръгваме, че почва да се стъмва. Доста път ни чака до село.

Илия се надигна и тъкмо посегна да сгъне столчето, а баща му понечи да изпразни пушката, когато в този момент една гургулица плавно се плъзна над нивите и се насочи с бързи размахвания на крилата си към тях. Станимир вдигна пушката, прицели се бързо в птицата, плъзна мушката пред нея и без да спира движението на цевите, натисна спусъка. Пляскайки с крила, птицата не успя да достигне до върбата, преметна се във въздуха и падна на петдесетина метра от тях.
Илия захвърли столчето на земята и се затича към нея. След няколко минутно търсене из гъстите треви, момчето я намери и радостно извика на баща си:

- Тате, тате, та тя е още жива! Само крилцето й е счупено.

- Дай да я видя – Станимир преметна пушката на рамо и взе птицата от ръцете на сина си. – Да, наистина е така. Само крилото й е счупено. Е, ще се наложи да я доубия и да прекратя мъките й.

Бащата посегна да извади дългия нож, който висеше на колана му, но синът му го хвана за ръката:

- Моля те, тате! Нека не я убиваме. Ще я приберем в къщи и ще й превържем крилото. Аз ще се грижа за нея. Моля те!

- Добре. Така да бъде, макар, че не съм сигурен дали ще преживее. Но, да знаеш, че ако остане жива до есента трябва да я пуснем обратно.

Детето силно прегърна баща си и весело извика от радост.
Същата вечер майката на Илийчо проми раната и с помощта на малко парче дърво и лейкопласт успя да превърже и обездвижи крилото на птицата. Станимир се разтършува и намери в плевнята един стар кафез, в който настаниха гостенката.
Илия много се привърза към новия член на семейството. Хранеше я по три пъти на ден, не оставяше паничката й с вода да се изпразни. Водеше и свои приятели при нея, да я гледат и да й се любуват. Беше женска. Нарекоха я Диана – на името на римската богиня на лова.

Отначало Диана беше недружелюбна, криеше се в единия край на кафеза и гледаше всеки приближил се до нея с широко отворени от страх очи. Постепенно тя свикна с обстановката и скоро започна по - смело да се разхожда из клетката си. Раната й бързо зарастваше и тя започна да се възстановява.

През една гореща и задушна септемврийска нощ кръглата луна така се бе изцъклила и осветила спалнята с призрачно бялата си светлина, че тя сякаш достигаше до всички ъгълчета на стаята. Станимир, уморен от дългия работен ден, кротко спеше, отхвърлил чаршафа от себе си на леглото под отворения прозорец. Внезапно, тишината бе разкъсана от силен шум и пляскане с крила откъм кокошарника. Ловецът се събуди, отвори очи и в просъница си помисли:
“ Пак някой чакал или лисица се опитват да се вмъкнат в кокошарника. Омръзна ми от тези гадове”.

Живееха на края на селото и често им се случваше разни хищници и всякакви улични кучета да влизат в двора и да тормозят животните им. Той тихо стана от леглото, премина през коридора и влезе в хола. Измъкна два патрона от патрондаша, закачен на закачалката, взе пушката, която бе облегната зад вратата и излизайки на пруста, се спусна бързо по стълбите. Приближи се бавно до кокошарника и на фона на лунната светлина, забеляза тъмен силует на някакво животно, което се опитваше да проникне в кафеза на Диана. Малката птица, обезумяла от страх, безпомощно удряше с крилата си по страните на клетката.

Усетил приближаването на човека, порът бързо остави жертвата си и с няколко скока се преметна върху оградата и се вмъкна в тесния процеп на тавана. Решил, че натрапникът е отървал кожата, Станимир отпусна двуцевката, но тоз час съзря хищника да се измъква покачен на покрива. Прицели се и стреля в тъмното тяло. Порът се претърколи без звук и тежко тупна на пътечката. Не след дълго от къщи дотича жена му по нощница, а след нея подтичваше и Илия.

- Какво стана, Станимире? По какво стреля? – уплашеният й глас го накара да се обърне към нея.

- Един пор се опитваше да изяде гургулицата. Щом ме видя се качи на тавана и може би щеше да се измъкне, ако не се беше покатерил на покрива на кокошарника. Явно оттам е имал намерение да се прехвърли при съседите и да се измъкне.

Изплашената птица все още пляскаше с крила по страните на клетката. Станимир побутна с крак трупа на пора, за да се увери, че е мъртъв и го пъхна в един найлонов чувал.
Неусетно септември се изниза и с първите октомврийски дни времето видимо захладя. От дърветата започнаха тихо да окапват първите пожълтели листа.
Една вечер и тримата бяха насядали около масата да вечерят. От чиниите се разнасяше приятната миризма на вкусна гъбена каша, а от телевизора се разнасяше монотонно боботене. След като се нахрани Станимир изпи една чаша вода, остави я на масата и се загледа в сина си, който довършваше вечерята си.

- Утре трябва да върнем гургулицата обратно в природата, при другарките й. Там е естествената й среда. Заедно с тях тя трябва да отлети на юг, за да може да се върне пролетта пак при нас. Лягай си да спиш. Сутринта ще те събудя.

На другия ден, още по тъмно, по пътеката виеща се покрай канала се зададоха двама души. Бащата носеше дълга пушка на рамо, а синът здраво стискаше малкия кафез в ръката си. Когато първият слънчев лъч се стрелна над големия и рошав баир, засаден от край до край с лозе, те достигнаха до старата клонеста върба. Илия бавно остави кафеза на земята. Отвори вратичката, промуши ръка и внимателно извади нежното телце на птицата. Подържа я няколко минути в ръцете си, милва я и я целуна по главичката, като две сълзички рукнаха по бузките му. За миг затвори очи, разтвори шепите си и освободи гургулицата. Усетила свободата, тя без да се бави се стрелна към високите корони на върбите.

Изведнъж отнякъде се спусна дребен ястреб, който бързо набра скорост и започна да скъсява дистанцията между тях. Макар да знаеше, че ястребът е защитен вид, Станимир машинално вдигна пушката, поведе го и без да се цели, натисна спусъка. Тресна изстрел, който събуди потъналата в тишина самотна гора. Сачмите изсвириха във въздуха, сякаш разсичайки го на две. Ястребът нададе няколко грозни писъка, остави жертвата си и отлетя в друга посока. Станимир свали пушката, погледна към сина си и весело се усмихна:

- Така е в природата сине - някой става храна на друг. Но почти два месеца я гледахме, нямаше как да я оставя да я разкъсат, просто ей така. Не и докато съм тук.

Двамата навлязоха в гъстите треви и зачакаха сутрешния прелет. Станимир мечтателно са загледа в далечината, а Илия тайничко се надяваше и днес да се приберат с нов домашен любимец в къщи.

Юли, 2016 г.
Автор: Първан Киров