Гласът на ловеца

Ловувайте със сърцето си!

Два дни обмислях, дали да дам гласност на този случай, но болката и скръбта са непреодолими, за това се реших да споделя с Вас и с надежда за промяна. Селото ни се гордее с ловната дружинка, която е с над 100 годишна история, доказала се във времето със своите истински ловци и ненадминати трофеи. Адмирации към всички тях! Но не мога да кажа същото за другия тип ловец, т. нар. Мръвчар...

още

Дежа вю

vater Публикувана от vater | 13.12.2016
0 коментара | публикувай коментар
Принтирай Изпрати на приятел

Дежа вю

Случвало ли ви се е нещо да се повтори в живота ви и да навести объркано съзнанието ви като завръщаща се сянка на безметежен, обвит в синкава мъгла сън от миналото? Е на мен ми се случи нещо подобно.

Същия телефонен разговор с бившия ми съученик Георги. Същата покана за лов на диви прасета. Същите два дни отпуска и същия ловен трепет в сърцето, който така и не ме остави, откакто се “разболях” от него като единадесет годишно хлапе. Въпреки, че бе изминала година от последната ми визита имах чувството, че всичко се повтаря.

Вечерта преди пътуването извадих пушката от касата и се заех с почистването на дебелата смазка по цевите и цевната кутия с памучно парцалче. Откакто ми се наложи да ходя на лов по – рядко изпитвах още по – голяма сантименталност към моята ИЖ – 27.
Мушнах я разглобена в калъфа и я положих на дъното на сака. Сложих няколко бренекета “Селиер и Белот” и “Нобел” в гнездата им в кожения патрондаш и заедно с ловното яке, панталоните и ножа в канията събрах багажа си и бях готов за път.

На другия ден в късния следобед хванах пътническия влак за Нова Загора. Качих сака на мястото за багаж, седнах на леко позацапаната седалка близо до прозореца и се зачетох в книгата “Ловни разкази” на моя познат и голям писател Лъчезар Воденичаров.
По едно време вдигнах глава и зареях умислен поглед през прозореца на вагона. Бях някъде след Чирпан. Смесените гори от черен бор и дъб се редуваха с проточилите се до хоризонта ниви, ожънати и изорани, разположени в съседство с правите зелени редове на лозовите масиви, леко килнати от наклона на баирите.
Слушайки трополенето на колелета на влака по релсите отново неволно ме обзе чувството, че впечатленията ми отпреди една година заспали и затихнали някъде дълбоко в мен отново се събуждат. Схлупените гари по линията бяха същите, горите бяха същите, есенните жълто – червеникави листа сякаш също носеха миналогодишните отсенки на слънцето. Даже ми се стори, че и омърлушените пътници бяха същите. Махнах с ръка и отново се зачетох в книгата.

Някъде около шест часа изникнаха първите блокове на Нова Загора. Малкото немско влакче бавно превзе последния завой и с леко изскърцване на спирачките полека спря на гарата. Носейки сака забързано пресякох малкото площадче и се озовах до шадраванчето пред гарата. Георги стоеше облегнат на предната врата на джипа.
Щом ме видя широка усмивка разтегли лицето му. Последва здраво ръкостискане и приятелска прегръдка с тупане по плешките. Потеглихме за Кортен, а разговорите отново се въртяха около предстоящия лов и случките от миналата година.
Само след няколко минути вече пътувахме по правата пет километрова отсечка между Нова Загора и с. Кортен. От двете страни на шосето като стожери, в плътни редове се нижеха неприбраните блокове царевица.

Когато пристигнахме последните слънчеви лъчи удължаваха сенките на къщите, плътно легнали една срещу друга върху широката улица. Слязохме от джипа, пресякохме двора и се качихме по стълбите на втория етаж.
Оставих багажа си в стаята за гости, като вниманието ми беше приковано от рогата на благороден елен поставени върху едно от двете легла. Дълго ги докосвах и им се любувах. Няма как човек да остане безразличен пред красотата на това величествено животно. Георги бе горски в тамошното горско стопанство и често намираше паднали рога от благородни елени из сечищата.
След малко седнахме в хола да вечеряме. Направените с естетика салати, ароматната пара от вкусните гозби приготвени от майка му, комбинирани със сладки приказки и ловни случки от миналото отпуснаха напрегнатите ми от градското ежедневие нерви.
В един момент на вратата се почука и на широкия праг застана набитата и къса фигура на общия ни приятел Станислав с който се запознах по време на ловните излети тук през миналата година. Той весело се усмихна, разпери ръце и се провикна:

- О, писателя ни е дошъл на гости! Как е господин писателю? Ще напишеш ли разказ и за утрешния лов? Знаеш ли ,че цялата дружинка не спира да говори за историята която публикува. Аз лично преди всеки лов я чета.

Смутих се. Почувствах се неловко. Вярно е, че публикувах един разказ в списание “Български ловець” през май, но не вярвах, че той ще предизвика такова голямо и положително впечатление.
Развеселихме се и се чукнахме за здраве и слука. Кортенската домашна гроздова ракия искреше в чашите. Веселото настроение се лееше на вълни в стаята, а сиво – синкавия лютив цигарен дим на талази се стелеше над главите ни.
Легнахме си късно, но на сутринта в шест и половина бях на крак. Навън мрачевината вече отстъпваше място на белотата на новия ден. Събудих Георги, преоблякох се, взех пушката и раницата и се метнахме в джипа. Към седем часа вече бяхме пред ловното кафене. Там се беше събрала внушителна група от около двадесетина ранобудни ловци, които шумно разговаряха за предстоящия лов.
Докато поръчвах кафетата влезе председателя на дружинката Николай който седна на една маса. Заедно с Георги двамата набързо попълниха документите, раздадоха талончетата и започнахме да се качваме по колите. Потеглихме към местността “Трите върха”.

Още с приближаването на хълмистата местност, опасана с гъсти дъбови, габърови и черборови гори, по изровената на места прясна почва по нивите установихме за среднощната дейност на прасетата.
Гоначът щеше да пусне кучетата откъм ловната хижа. Оставихме джипа в един овраг и тръгнахме по тясна пътека, осеяна с мека горска постилка в която краката ми леко потъваха. Навлязохме около двеста метра и Георги ме остави на място при което пътя се изправяше за около петдесетина метра и след това рязко завиваше.

- Заставаш тук. Можеш да се движиш и стреляш според ситуацията до завоя на пътя. Запомни добре. Когато кучетата гонят прасе цялата гора кънти. Ще го усетиш и разбереш лесно. При всички други случаи ти водят сърна, елен или заек. Не стреляй по тях. Пазим ги. Аз ще застана надолу след завоя. Наслука.

След няколко секунди фигурата му потъна зад шипковите храсти на острия завой. Аз свалих пушката, пречупих я и в долната цев сложих бренеке Селиер Белот, а в горната Нобел. След това разгледах позицията си. Точно срещу мен от посоката по която щеше да дойде гонения дивеч се издигаше гъста стена от летен дъб, а подлеса беше от лескови и шипкови храсти по които все се стичаха малки капки есенна роса. Зад мен надигаха могъщите си стволове борови дървета, застанали върху кафяво – жълтеникав килим от окапали и изсъхнали борови иглички. Между тях нямаше храсти и видимостта беше добра.

Направих си малко “харманче” като разбутах опадалите есенни листа за да не вдигам шум като движа краката си. Заслушах се. Някъде далеч се чу проточения вик на гонача, а малко след това и едно кратко и късо пролайване на куче. Над мен уплашено прелетя сойка и с къси и отсечени размахвания на крилата се скри сред боровете. Разни птички цвърчаха в гъсталака. Засилена срещу мене сврака ме видя в последния момент и веднага свърна отлитайки в друга посока. Слънцето още повече показа големия си и топъл диск от изток. Усетих как мускулите ми се отпуснаха в приятна отмала. Замижах срещу светлината.
Внезапно силен и басов кучешки лай ме изтръгна от унеса. Леко повдигнах пушката и плъзнах бързо поглед по протежение на пътя. Заслушах се. Усетих как сетивата ми се изострят, а адреналина закипя във вените ми. В този момент зрението ми се изостри до такава степен, че ми се стори, че виждам едно врабче кацнало на дъбово клонче точно на завоя зад който се изгуби Георги.
Кучешкия лай замлъкна. Постоях още няколко секунди в напрегнато очакване и тъкмо отпуснах пушката, когато чух леки стъпки по постилката от борови иглици зад мен. Беше като съвсем леко припукване. Явно животното бе настъпило изсъхнало клонче.

- “Сърна” - мина бърза мисъл през главата ми и макар, че шума не беше характерен за прасетата, инстинктивно вдигнах пушката, прикладвах и плавно се обърнах. Беше възможно от съседното ловище прасетата да са преминали през рядката борова гора в опит да стигнат до дъбовия гъсталак осеян с лескови и шипкови храсти. Само след секунда ясно видях едно бяло петно плавно да се плъзга между боровете. Кръвта ми кипеше в ушите, а ударите на сърцето сякаш се предаваха върху ръцете ми. Мушката леко подскачаше. Водих животното до края на боровете и тъкмо, когато си помислих, че ще спре и предпазливо ще се ослуша, то се приплъзна и излезе на пътя. Беше приказно красив млад сръндак. Кадифената му тъмно - сива козина леко потръпваше от нервни конвулсии, а ноздрите му плахо и бързо се свиваха и разпускаха.

Изучаваше ме с поглед, осъзнавайки, че стои пред един от най – големите си врагове. Любувах му се и не исках този момент да свършва. Градските ми изтънени нерви обече ме предадоха. Отпуснах пушката, свалих цевите и само за миг видях как мускулите на задните му крака се напрегнаха и сръндака с един скок изчезна в дъбовия гъсталак.
Лека усмивка се появи на лицето ми. Неволно си помислих дали това не беше същия сръндак, който ми излезе по време на лова тук миналата година. Беше ли той онзи приказен горски дух, който знае, че аз излизам рядко на лов, че съм дошъл за прасета, а не за него. Беше ли той онова създание, което знаеше, че няма да го нараня и ми даде възможност да се насладя на красотата му.
На втората гонка отстреляхме едно прасе, една млада женска, а през моята позиция премина един голям чакал, който като призрак безшумно, без да го гонят кучета, премина на десетина метра от мен. Единствения шум който чух бе тихото изтрополяване на лапите му прескачайки през едно повалено дърво.

След лова се събрахме в ловната хижа. Окачихме пушките на специално забитите за целта гвоздеи и запалихме камината. Някои от ловците започнаха да изваждат кой каквото има от раниците, а Георги и още един негов колега се заеха да дерат прасето. Оказа се, че свинята е била ранена на предния излет миналата седмица. Стреляно й е било в гръб, като стоманеното бренеке беше преминало в близост до гръбначния стълб без да засегне жизненоважен орган и се бе спряло в тилната кост. Днес кучетата я бяха задържали на място и изстрела на колегата с карабината му Remington. 308 win отблизо се бе оказал фатален.
Разделихме порциите по равно, по братски и седнахме да обядваме. Веселите разговори, закачките и смеха огласиха малката дивечова нива разположена до хижата.
Колегите отново ми благодариха за разказа ми публикуван в списанието “Български ловець”. Приятно ми беше да виждам радостта в очите им и да чуя хубавите им благодарствени думи.
Разделихме се с пожелания за много слука през настоящия сезон и с обещанието догодина пак да ги посетя и отново да акостирам тук.

Все пак и аз не се прибрах празен в София. Като видя, че много харесах еленовите рога, Георги, който като човек с добро сърце и благородна душа реши да ми ги подари. Не мога да ви опиша колко бях щастлив и как радостта преливаше в сърцето ми.

И днес когато отправям поглед към рогата, окачени в хола ми с усмивка се питам дали сръндака не беше същия като онзи от миналата година. Не. Беше малко вероятно, но аз със сигурност преживях нещо като дежа вю.

Януари 2016 г.

Автор: Първан Киров

Изпратено за рубриката: ЛОВНИ РАЗКАЗИ

Абонамент за бюлетин