Гласът на ловеца

Как ловна дружинка реши проблема с бракониерските набези

Искам да изкажа публично възхищението си и да разкажа пред вас Уважаеми Колеги как една дружинка накара Бракониерите да спрат, или по скоро да ограничат набезите си в района. На по малко от двайсетина километра от град Хисаря сгушено в подножието на Средна гора се кипри с. КРЪСТЕВИЧ. Почти ежедневно бракониерски машини огласяха вековните гори и поваляха вековни дървета, ако само можеха да...

още

Начало » Ловни разкази » Бракониер

Бракониер

vater Публикувана от vater | 19.12.2016
0 коментара | публикувай коментар
Принтирай Изпрати на приятел

Бракониер

От известно време търпеливо наблюдаваше предпазливите й движения. Тя се движеше зад стената от шипкови храсти и дъбови издънки, които служеха за граница между гората и ливадата.

Беше засякъл следите й още преди десетина дни по време на един лов на диви свине. След това мисълта се зароди сама в главата му. На два пъти идва със стария си зелен москвич до мястото и видя леко оформената пътечка на дирята й. Омачканите листа, затъването на копитцата й в рядката кал и отъпканата, вече рядка на места трева показваха честите преминавания на сърната по нея. Следите бяха пресни. Това личеше освен по дирята и по бърбошките, които той откри на отделни места по самата пътека и встрани от нея

Направи си укритие в короната на една ниска самотна круша, израсла на петдесетина метра от гората. Сякаш именно на нея й бе съдено да стане съучастник в това престъпление. Сигурен бе, че тази вечер тя ще дойде.

Първо дочу тихите й стъпки по опадалата дъбова шума, а после и рязкото изпукване на счупено клонче. Съзирайки силуета й зад крайните храсти усети лек нервен спазъм като електрически ток да полазва по сетивата му. Ръцете му леко потрепераха. Наложи си да се успокои. Нямаше право на грешка.

Сърната предусещаше смътно някаква опасност, колебаеше се и пристъпваше от крак на крак, правеше нервни кръгове из храстите, но в крайна сметка стържещият в стомаха й глад надделя. Сочните зелени стръкове неустоимо я привличаха.

Слънцето вече бе залязло и тънка мрачевина се бе разстлала над ливадата когато тя излезе на поляната и започна да пасе.

Бавно провря цевта на карабината през редките клони и опря студения приклад в бузата си. Кръстът на оптическия прицел бавно и неумолимо легна върху гърдите й. Изчака един момент, когато тя вдигна глава и хрупайки трева се заслуша в здрача. Изстрелът самотно тресна над смълчаната гора. Сърната за миг се присви, след това предните й крака се подгънаха и тя без стон падна на тревата.

Той остана заслушан още няколко минути, след това метна пушката на рамо, чевръсто слезе от дървото и се приближи до нея. Побутна я с крак за да се увери, че си е свършил работата и бързо се огледа наоколо. Завърза предните и задните й крака с въже, метна я на гърба си и с бързи крачки се отправи към москвича, който бе оставил на коларския път край гората. Мушна я в багажника и не след дълго двете светлини от фаровете бавно опипваха коловозите по обратния път водещ към малкия град.

Прибра се по тъмно, слезе от колата и плахо се озърна. След това бързо измъкна трупа и с хищни стъпки се вмъкна в двора на двуетажната си къща. Затвори се в гаража, окачи трупа на една кука и под треперливата светлина на единствената електрическа крушка набързо и майсторски с бързи и точни движения я одра. Прибра кожата в един голям зеблен чувал, а разфасованото на отделни късове месо мушна в друг найлонов чувал. В гаража беше доста хладно и месото можеше да престои ден – два без да се развали.

След това той скри чувалите в един стар долап, останал още от дядо му в дъното на гаража и са качи горе да вечеря.

Още от вратата усети неодобрителният поглед на жена си.

- Какво има за вечеря? – попита той и пресилената му до средата на бузите усмивка раздразни още повече нежното и любещо сърце на добродушната Любка.

- Люцерна с гарнитура от балур и фий! Това, което най – вероятно е хапвала сърничката преди да й видиш сметката. По самодоволната ти усмивка виждам, че си си свършил работата Колко пъти говорихме и ти се молех да не вършиш глупости. Гладни ли опустяхме, че скиториш из кърищата и да трепеш мирните сърни. Не ти ли дожаля? Сърце нямаш ли?

Венко, вече намръщен от лекцията по морал и нравственост, която бълваше жена му, сипвайки си чаша сливова ракия, отпи една голяма глътка, въздъхна тежко и погледна Любка право в очите със своя оловносинкав поглед.

- Ти голяма природозащитничка се извъди бе. Още малко и убиец ще ме изкараш. Голяма моралистка, ки. Кога каниш гости първата ти хвалба е за сърнешката пастърма и кюфтета. А сега си се нахвърлила върху мен все едно вече членуваш в Грин Пийс. Отивам при Стефан, комшията на раздумка. Поне за него не зная да е подавал молба за членство в Зелени Балкани. Стана и ядно тръшна вратата след себе си.

На следващия ден прибирайки се от работа, Венко спря московеца пред големия хранителен магазин в центъра на града за да купи хляб, сирене и някои други необходими продукти за вкъщи. На излизане срещу него се зададе пастира Съби. Венко отдалеч забеляза, че стария е доста сръбнал – залиташе, краката му се влачеха по земята, а очите му гледаха със стъклен блясък. Тъкмо се надяваше да го подмине, но Съби го позна:

- Венко, Венкоо, Венко! Защо така бе, млади момко? Какво ти правеше сърничката бе? Що беше съгрешила, че я уби? Всяка вечер като прекарвам говедата покрай оная полянка тя излизаше и аз и се любувах. Защо я уби?

Очите на Венко злобно светнаха и се наляха с кръв.

- Не е твоя работа! – а след това тихо добави: Ако кажеш някому нещо или идеш в полицията мисли му. Така ще те заровя, че и чакалите няма да могат да ти изровят кокаляците.

Минаха се няколко дни и Венко обзет от ежедневните вълнения позабрави за случката. Обаче през един слънчев предиобед докато прекопаваше и подготвяше градината за зимата на пътната врата се почука. Той подпря мотиката на една млада череша и се запъти по тясната пътека покрай постройката.

Изведнъж краката и ръцете му изтръпнаха и се вкочаниха. Тръпка, по – студена от ледена висулка погали с ледено докосване сърцето му. На вратата стоеше изпъчен в новата си униформа кварталния Головодов. С него отдавна не се обичаха. Преди време Венко беше гръмнал едно куче с една преправяна карабина на сметището близо до крайните къщи, където се събираха много деца. Разрази се голям скандал, едва не се стигна до съд. Оттогава постоянно се дебнеха като котка и мишка.

- Привет Венко! – мустаците на кварталния се разтеглиха в лукава усмивка. Нарушавам спокойствието ти, защото от последното ти заверяване на разрешителното не съм ти поглеждал касата. Искам да се уверя дали си е на мястото и не се е преместила.

- Разбира се господин полицай! – криво се усмихна Венко. Заповядайте вътре. Не се събувайте. Влезте, влезте.

Той припряно се прибърса в работните панталони и въведе стария си познайник в хола.
Искате ли нещо за пиене? Какво да предложа? Кафе, чай? Имам и ракийка, ако желае многоуважаемия квартален?

- Благодаря ти Венко! Чай не пия, а от сутринта съм пил поне пет кафета. А пък за ракия е рано. На работа съм все пак. Дай да я видим тая твойта каса.

Венко измъкна ключовете и отключи касата. В нея грижливо почистени стояха двете карабини манлихерки, едната с къса, а другата с дълга цев, а до тях гордо показваше многото си драскотини старата венкова успоредка “туловка” с открити куроци.

Головодов се повъртя, сумтя, опипва касата отляво и отдясно, разглежда как е хваната за стената и точно когато Венко си помисли, че прегледа е към края си, когато чу изпълнения с ледено дихание глас на полицая:

- Били ми подал карабината с дългата цев, Венко, ако обичаш? Искам само да я погледна.

Отново студена тръпка полази по венковия гръб. “Нали прегледа беше за касата. За какъв дявол му е притрябвала пушката?”

С бавно движение му я подаде. Полицаят я повъртя в ръцете си, издърпа няколко пъти затвора, прицели се на шега в една картина на стената и точно понечи да я върне на Венко погледна в цевта.

- А! Венко, че то малко нагар като, че ли има вътре бе. Да не си ходил скоро на лов?
- Миналата седмица стрелях по едно прасе два пъти и само го раних. После като се прибрах вкъщи жената ме затрупа с работа. Нали знаеш Головодов, есен е и в градината има много работа. На две, на три прекарах шомпола през цевта. Нямах време да я чистя.
Головодов отново пусна на свобода ехидната си усмивка.

- Отнасяй се по – отговорно към оръжието Венко. Това не е шега работа. Виждаш колко зачестиха инцидентите напоследък. Оръжието е като жената. Колкото по го гледаш, толкова по – дълго и вярно ще ти служи.

Полицаят нахлупи шапката на главата си и тръгна към вратата. На прага той се спря хвърли към домакина прострелен поглед и сякаш между другото попита:

- Не си ли гръмнал някоя сърничка наскоро бе Венко? Все за прасета и лисици се щурате в гората, а сърната е деликатес.

Сърцето и душата на Венко като, че щяха да изскочат. Ситни капчици пот избиха по челото му. Поради тъмнотата в стаята полицая не ги забеляза.

- Не няма Головодов. Не стреляме по сърните. Пускаме ги като излезнат по пусиите. Малко са, а и трябва да ги пазим. Скоро ще падне сняг, ще се появят и вълците. Хранилките трябва да стягаме за тях, а не шишанетата.

- Точно така Венко! Много правилно. Де всички ловци да бяха като теб.

Излязоха през ниската врата, бързо преминаха през тесния двор и скоро вратата хлопна зад ниската и набита фигура на полицая. Венко шумно въздъхна. Отпусна се и седна до вратата.

“Не мога повече така” – мислеше си той. “Жената от два дена думичка не ми е казала. Не се знае Съби в коя кръчма ще се напие като казак и ще се разприказва и Головодов отново ще цъфне на вратата ми. Още тази вечер ще се отърва от тези отвратителни чували.

Още с припадането на здрача Венко извади чувалите от долапа в гаража и ги вмъкна в багажника. Хвърли една лопата на задните седалки и по тъмно се отправи към гората. Спря москвича на същото място където го бе спрял преди два дни. Измъкна чувалите и лопатата, взе едно фенерче, влезе навътре в гъстия храсталак и енергично се зае да копае дупка. След около половин час морен и запотен захвърли чувалите в плиткото трапче, насипа отгоре пръст и листа и се отправи към колата.
Захвърли лопатата на задната седалка. Отвори предната врата, погледна в посока на пътекатата откъдето бе излязъл и тихо си промърмори:

- Права е жена ми. Толкова много вълнения за една сърна! Нито гладен съм останал, нито жаден. Повече няма и да помисля да стрелям по такъв дивеч. Дано Бог ми прости и приеме душата на това животинче в райските ливади.

Запали мотора и само след миг фаровете на москвича отново заопипваха коловозите на обратния път към града.

Февруари, 2016 г.
Автор: Първан Киров